Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 195

Боби Хоган живееше на Портобело Роуд и вече пътуваше към управлението: обади се да го изчакат половин час. Бил Прайд изрази съболезнования за Джак Мортън, знаел за близката им дружба.

— Само не се приближавай прекалено много до мен, Бил — отвърна Ребус. — Колкото човек е по-близо до мен, толкова по-зле се отразява това на здравето му.

От рецепция се обадиха за посетител. Слезе и застана лице в лице с Пейшънс Ейткън.

— Пейшънс?

Беше напълно облечена, но някак безразборно — човек оставаше с впечатлението, че се е обличала, тичайки към вратата.

— Чух по радиото… Не можах да заспя, пуснах го и чух съобщението за тази полицейска акция, за загинали полицаи. Не беше в апартамента си и дойдох тук.

Обгърна я с ръце и я притегли към себе си.

— Добре съм — зашепна той. — Прости ми, трябваше да ти звънна.

— Аз съм виновна… — Погледна го. — Там си бил, изписано е на лицето ти. — Той кимна. — Какво стана?

— Загубих приятел.

— Господи, Джон. — Прегърна го, притисна го към себе си. Беше все още топла от леглото, усети миризмата на шампоана, лъхаща от косата й, вдъхна аромата на парфюма й от бузите й. „Колкото по-близко са хората до мен.“ Оттегли се внимателно, целувайки я по бузата.

— Върни се да си доспиш — подкани я тихо той.

— Ела на закуска.

— Искам само да се прибера вкъщи… да дойда на себе си.

— Направи го у дома. Неделя е, няма закъде да бързаме. Можем да полежим малко повече.

— Не знам кога ще свърша тук.

Тя успя да улови погледа му.

— Не се самоизяждай, Джон. Не задържай всичко в себе си.

— Добре, докторе. — Целуна я пак леко по бузата. — А сега изчезвай.

Намери сили да й се усмихне и дори да намигне: и едното, и другото го накараха да се почувства като предател. Остана на вратата и я проследи с поглед. Когато беше с Рона, много пъти му се бе налагало да се преборва с изкушението просто да си вземе шапката и да обърне гръб веднъж завинаги на всичко и да запраши в нечия посока, независимо каква. Непосилните отговорности и ужасът на работата му, напрежението и силната нужда от свободна глътка въздух много често го бяха принуждавали да мечтае за бягство.

И сега се изкушаваше да блъсне вратата и просто да се отправи някъде — нямаше значение къде, само да не е тук, само да върши нещо друго. Но и това би било предателство. Имаше сметки за разчистване и причини да го направи. Знаеше, че Телфорд е някъде в тая сграда: в момента вероятно се консултираше с онова влечуго Чарлс Гроул и не обелваше нито дума пред когото и да било друг. Чудеше се как ли планират разпита му. Кога ще му кажат за записа? В кой момент ще го информират, че човекът, нает от него за охрана, е бил полицай? Кога ще му съобщят, че същият този човек е вече мъртвец?

Надяваше се, че ще го направят интелигентно. Надяваше се, че ще съумеят да го разклатят както трябва.

Не спираше да се пита — и не за пръв път — дали постигнатото си заслужаваше жертвите, усилията, времето. Някои ченгета гледаха на работата си като на игра, други я възприемаха като кръстоносен поход срещу Злото, а за голяма част от останалите тя беше само начин за изкарване на хляба. Запита се защо се бе обърнал към Джак Мортън. Отговори: защото искаше да включи в плана приятел, който да го държи в течение, защото смяташе, че Джак скучае и ще се зарадва на предложението; защото тактиката изискваше участие на човек извън Единбург. Причините бяха многобройни. Клейвърхаус бе запитал дали Мортън има семейство, близък, който да бъде уведомен за кончината му. И отговорът на Ребус беше: „разведен с четири деца.“