Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 192

И Сайобан Кларк беше в безопасност: лежеше под колата. Добро момиче — бързи реакции.

На земята лежеше и друга полицайка, ранена в коляното. Тя го докосваше предпазливо, а след това вдигаше ръка и се взираше стреснато в собствената си кръв.

Нито следа от Джак Мортън.

Гангстерите стреляха безразборно по полицаите от подкреплението, разбиваха предните стъкла на патрулните коли. Извлякоха униформените от първата кола и четирима от бандитите се намъкнаха в нея.

Същото стана и с втората кола от подкреплението: униформите навън, трима от бандата — вътре. Колите бяха без предни стъкла, но в движение. Победоносни викове, размахване на оръжия. Двамата, останали върху платното на улицата, хладнокръвно се оглеждаха: преценяваха обстановката. Нима искаха да посрещнат там снайперистите, които се носеха към тях? Може би — може би искаха да подложат на още едно изпитание късмета си. В края на краищата, до този момент се бяха оказали големи късметлии. Клейвърхаус: „Нищо не трябва да зависи от късмета“.

Ребус коленичи, после стъпи на крака, без да се изправя. И той се бе оказал късметлия тази нощ — защо да изнасилва късмета си?

— Добре ли си, Сайобан? — прошепна той, втренчил поглед в двамата въоръжени бандити. Двете коли с бегълците бяха побрали седем от бандата. Двама са на улицата. Къде е десетият?

— Добре съм — отвърна Сайобан. — А ти?

— И аз. — Ребус й обърна гръб, промъкна се към кабината на камиона. Шофьорът бе припаднал, отпуснал кървяща глава върху волана. На седалката до него лежеше гранатометът, причинил огромната дупка във фабричния зид. Ребус го провери първо за оръжие, не намери такова, после потърси пулса му: нищо тревожно, ще се оправи. Позната физиономия: един от телохранителите на „Флинт Стрийт“, изглеждаше деветнайсет-двайсетгодишен. Извади белезници и го закопча за волана, после хвърли гранатомета на уличното платно.

Едва тогава закрачи към портиерната. Джак Мортън лежеше на пода без униформеното си кепе, покрит със счупени стъкла. Куршумът бе пробил десния горен джоб на униформеното му яке. Пулсът едва се долавяше.

— Господи, Джак…

В портиерната имаше телефон и Ребус се обади на „Бърза помощ“.

— Ранени полицаи пред фабриката на Маклейн на „Слейтфорд Роуд“! — Не отделяше поглед от неподвижното тяло на приятеля си.

— Къде точно на „Слейтфорд Роуд“?

— Повярвайте ми, няма опасност да ни отминете.

Петима снайперисти в черно отвън насочиха пушки към Ребус. Видяха го на телефона, видяха го да поклаща глава, отминаха. Забелязаха целите си на улицата: точно в този момент последните двама от бандата се качваха в патрулна кола. Заповед да спрат с предупреждение за стрелба.

Отговори нестройна пукотевица и Ребус бързо клекна. Ответен залп, оглушителен, но кратък.

Викове от улицата:

— Сгащихме ги!

Жалостив стон: един от тях бе ранен. Ребус погледна: другият лежеше неподвижно върху платното. Снайперистите крещяха на ранения:

— Хвърли оръжието, легни по корем, ръце на тила!

Отговор:

— Ранен съм!

Ребус на себе си:

— Копелето е само ранено — довършете го!

Джак Мортън лежеше в безсъзнание на пода. Ребус знаеше, че не трябва да го мести: можеше само да се опита да спре кървенето, нищо повече. Съблече якето си, сгъна го и го притисна към гърдите на приятеля си. Вероятно му причиняваше болка, но Джак бе извън нея. Измъкна отоплителната пръчица от джоба си: тя все още излъчваше топлинка. Притисна я върху дясната длан на Джак, сви безжизнените му пръсти върху нея.