Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 145

— Дойдох да видя Дани — поясни той.

— Да?

— През нощта, когато… аз го докарах тук през нощта, когато се случи нещастието с него. Исках просто да видя как е.

— Виждате сам. — Гласът й се прекърши и заглъхна. „Само на пет минути оттук е стаята на Сами“ — мислеше той. Егоистично бе смятал нейното състояние за уникално и то бе наистина такова — за него. Сега виждаше, че на много малък радиус от леглото на Сами ридаеха други родители, стискаха безжизнените ръце на децата си и питаха защо.

— Съжалявам много — запелтечи той. — Бих искал…

— И аз също — въздъхна жената. — Той не беше лошо момче. Дързък, но не и лош. Проблемът му беше, че непрекъснато се стремеше към нещо ново, нещо интересно. Всички знаем докъде води това.

Ребус кимна, обзет от непреодолимо желание да се махне оттук, да не изслушва докрай кратката житейска история на младежа. Вътрешният му свят беше вече пренаселен с призраци, едва му стигаха силите да се бори с тях. Стисна ръката на жената.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя кимна разсеяно и завлачи крака към леглото на сина си. Искаше му се да наругае Дани Симпсън за възможността да му е прехвърлил смъртоносния вирус. Даде си ясна сметка, че ако се бяха срещнали на прага на дома му, разговорът им щеше да протече по този начин и кой знае дали Ребус щеше да се задоволи само с ругатня.

Искаше да го прокълне… но не можа. Едва ли щеше да е по-резултатно от клетвите срещу Оня, Големия горе — само загуба на време и дъх. Вместо това отиде в стаята на Сами и я намери сама. Никакви други родители, никакви сестри, от Рона нямаше и следа. Целуна дъщеря си по челото — солен вкус в устата. Пот — трябваше да се избърше. Усети и някаква нова миризма. Талк. Седна, обгърна топлите й ръце със своите.

— Как си, Сами? Непрекъснато забравям да ти донеса малко от твоя парфюм, за да пробвам дали ароматът му ще те извика обратно при нас. Майка ти седи тук и ти пуска класическа музика. Питам се дали я чуваш. Дори не знаех досега, че я харесваш. Има толкова неща, за които никога не сме говорили… Чакай… какво?…

Стана, за да се увери. Движение зад клепачите!

— Сами? Сами-и-и?

Досега не бе забелязвал такова нещо. Натисна бутона до леглото й. Почака да се появи сестра. Натисна го отново.

— Хайде, хайде, Сами!

Клепачите й притрепериха… и пак замряха.

— Сами!

Отвори се врата, в стаята се втурна сестра.

— Какво има?

— Стори ми се, че… че движи…

— Движи ли?

— Само очите — сякаш се опитваше да ги отвори.

— Ще извикам лекар.

— О, хайде, Сами, опитай пак! Отвори очички, миличка — подканваше я той, като че ли тя пак беше бебе, потупваше китките, после бузите й.

Пристигна същият лекар, на когото Ребус бе крещял първия ден. Повдигна клепачите й, насочи лъч светлина от фенерчето си към зениците й, взря се в тях.