Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 144

— Това не беше ли моя работа?

— Какво свърши досега? Едно голямо нищо!

— Има нещо на път. Ако успее, ще ти хареса.

Кафърти присви очи.

— Подай нещо повече. Накарай ме да ти повярвам.

Но Ребус поклати категорично глава.

— Понякога човек просто трябва да има вяра. — Замълча миг. — Сключихме ли сделка?

— Май пропуснах нещо.

— Оттегли се. Остави Телфорд на мен.

— Не се ли повтаряме? Той ме удря, аз кротувам и изглеждам като нещо вонящо, пльоснато на тротоара, което всеки гледа да не настъпи!

— Ще го предупредим.

— А междувременно аз трябва да ти вярвам, че ще свършиш работата вместо мен, така ли?

— Тук следва ръкостискане.

Кафърти изсумтя.

— Стискал съм ръцете на купища копелета.

— А сега попадаш на изключение от правилото.

— Ти си изключение от много правила, Сламенко. — Кафърти се замисли. — Казиното, клубовете, „Флинт Стрийт“. Твърдиш, че не са ударени сериозно, така ли?

— Доколкото разбирам, оросяващата система е предизвикала най-големи вреди.

Кафърти стисна зъби.

— Сега май изглеждам още по-голям глупак. — Ребус мълчеше: изчакваше го да приключи шахматната игра, разигравана наум. — Добре — заяви накрая гангстерът. — Ще привикам войските си обратно. Освен това може би е време да попълня редиците им. — Погледна Ребус. — Време е за свежа кръв.

Което напомни на Ребус за нещо, непрекъснато отлагано досега.

* * *

Дани Симпсън живееше с майка си в Уестър Хейлс.

Отблъскващият жилищен квартал явно беше планиран и осъществен от безсърдечни садисти, живеещи безопасно далеко от чудовищното си творение. Но Ребус се отнасяше с голямо уважение към него. Тук беше израснал Томи Смит: упражнявал се беше със саксофон, натъпкан с чорапи, за да не безпокои съседите зад тънките стени. Томи Смит бе един от най-добрите саксофонисти, които Ребус бе слушал в живота си.

В известен смисъл Уестър Хейлс съществуваше някак извън границите на реалния свят — беше далеко, настрани от пътищата, водещи от някъде до някъде. Ребус никога не бе имал причина да преминава с колата си през квартала — идваше тук само по работа, както в случая. Обиколният път минаваше край него, предлагайки на шофьорите единствената мимолетна среща с това забравено от Бога място. През прозорците на колите си те виждаха високи блокове, тераси, неизползвано игрище — и никаква жива душа. Не толкова бетонна джунгла, колкото бетонен вакуум.

Ребус почука на вратата. Не беше наясно какво точно ще каже на Дани Симпсън. Искаше само да го види. Искаше да го види без кръвта и болката. Искаше да го види цял.

Искаше просто да го види.

Но нито Дани, нито майка му се оказаха вкъщи. Излезе съседка без горна протеза и обясни нещата.

Обяснението отведе Ребус в болницата, където Дани Симпсън лежеше в малко мрачно отделение с бинтована глава и се обливаше в пот, сякаш не бе напускал игрището цели деветдесет минути. Не беше в съзнание. До леглото седеше майка му и галеше китката му. Медицинска сестра обясни на Ребус, че най-подходящото място за Дани е болница за безнадеждно болни — ако му намерят легло.

— Какво стана?

— Предполагаме, че е започнала инфекция. Когато човек престане да се съпротивлява. Светът е смъртоносно място. — Тя сви рамене: привикнала беше с човешката агония. Майката на Дани забеляза, че говорят, и вероятно взе Ребус за лекар. Стана, приближи се и застана пред него, очаквайки да й каже нещо.