Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 142

— Точно така. И една голяма фабрика… колата спира и всички я гледат.

Тя кимаше.

— Някой каза ли нещо? Казаха ли изобщо нещо?

Кандис клатеше глава.

— Джон… — Постави ръце на реверите на сакото му. Подсмъркна, избърса нос с ръка. После притисна лице към ризата му и бавно се смъкна на колене. Гледаше го отдолу с насълзени очи, а влажните й пръсти се опитваха да съберат белия прах от пода. Ребус клекна до нея.

— Ела с мен — прошепна той. — Ще ти помогна. — Насочи показалец към вратата, към жестокия свят зад нея, но тя се беше затворила в малкия си собствен свят: топеше пръсти в белия прах, ближеше ги. Вратата се отвори със замах и Ребус вдигна поглед.

Пияна млада жена с коси, паднали върху очите. Спря се, замига, изгледа ги, усмихна се и се отправи към едно от отделенията.

— Оставете малко и за мен — подхвърли им тя, докато се заключваше.

— Върви си, Джон — молеше го Кандис. По ъглите на устните й белееше прах. Парченце от таблетка се бе загнездило между два от предните й зъби. — Моля те, върви си.

— Не искам да страдаш. — Той потърси ръцете й, стисна ги нежно.

— Не страда вече.

Изправи се, обърна му гръб, втренчи се в огледалото. Изтри праха, зае се с грима си. После се изсекна, пое дълбоко дъх. И излезе от тоалетната.

Ребус й даде време да стигне до масата в бара. После отвори вратата и напусна хотела. Крачеше към колата сякаш върху чужди крака.

Отправи се към дома си с буца неизплакани сълзи, запряла на гърлото му.

Не би могло да се каже, че плачеше.

Но не би могло да се твърди и обратното.

25.

В четири часа сутринта телефонът го спаси от поредния кошмар — благословен да е!

Лагерни проститутки с огромни, изпилени зъби стояха на колене пред него. Отзад го държеше здраво Джейк Таравич в есесовска униформа и му обясняваше колко безполезна е всяка съпротива. През зарешетения прозорец Ребус виждаше черните барети — френски партизани, които освобождаваха лагера, оставяйки неговата барака накрая. Пищяха тревожни звънци, всичко му подсказваше, шепнеше, викаше, че спасението е близо.

…Тревожният звън се превърна в сърдития писък на личния му телефон… Той се изправи нестабилно от фотьойла, вдигна слушалката с все още разтреперана ръка.

— Да.

— Джон? — Гласът на шефа. Абърдийнски глас, лесно разпознаваем акцент.

— Да?

— Имаме неприятност. Ела.

— Каква неприятност?

— Ще говорим, когато дойдеш тук. А сега се размърдай!

* * *

Градът спеше уморен, почти невидим под тъмния покров на нощта. Открояваха се само светлините на полицейското управление в Сейнт Ленард. Не се виждаше и следа от споменатата неприятност. В офиса на шефа бе и Джил Темплър — двамата говореха оживено.

— Седни, Джон. Кафе?

— Не, благодаря.

Настъпи кратка пауза — шефът и Джил Темплър явно се питаха кой да започне. Ребус реши малкия им проблем.

— Бизнесът на Томи Телфорд е ударен.

Темплър замига изненадано.

— Откъде знаеш?

— Запалени бяха офисите, такситата и къщата на Кафърти. — Ребус сви рамене. — Знае се, че ще последва възмездие.

— Кой знае?

Какво да им каже? „Аз знаех, защото Кафърти го сподели с мен.“ Това едва ли щеше да им хареса.