Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 139

Ребус погледна Джак Мортън — истинският приятел, приятелят в нужда — и му благодари само с устни. Мортън сви рамене — тоест „удоволствието е мое“.

— Трябва да тръгвам — обяви Ребус на събранието и се изправи. — Знаете номера на пейджъра и на мобифона ми — в случай че ви потрябвам за нещо.

Сайобан Кларк го настигна в коридора.

— Искам само да ти кажа едно голямо „благодаря“.

Ребус премига озадачено.

— За какво?

— Клейвърхаус забрави за касетофона и набора си от кънтри парчета, откакто му взе ума с идеята си. Нима не забеляза благодатната тишина?

24.

Вечерята беше чудесна. Ребус говори на Пейшънс за Сами, за Рона, за слабостта си към музиката от шейсетте години, за пренебрежението си към модата. От своя страна тя говори за работата си, за експерименталния готварски клас, който бе поела, за планираното пътуване до Оркни. Ядоха пресен пастет с домашно приготвен сос от миди и скариди и изпиха заедно бутилка минерална вода. Ребус се опитваше с все сила да не мисли за предстоящата операция. Таравич, Кандис, Линц. Тя, разбира се, усещаше, че присъства в стаята само отчасти, и полагаше усилия да не се чувства предадена. Попита го ще си ходи ли вкъщи.

— Това покана ли е?

— Не съм сигурна… може би.

— Хайде да се престорим, че не е, за да не се чувствам жалък негодник, когато я откажа.

— Звучи разумно. Май всевъзможни неща се гонят из главата ти, познах ли?

— Изненадан съм, че не ги виждаш да изтичат от ушите ми.

— Искаш ли да поговорим за някои от тях? Искам да кажа… Може и да не си забелязал, но тази вечер говорихме практически за всичко, без да споменем и дума за нас двамата.

— Приказките едва ли ще помогнат.

— Докато затварянето вътре в себе си помага, така ли? — Тя вдигна демонстративно ръка. — Ето го шотландецът, най-щастлив в отрицанието!

— Какво отричам?

— Като начало, не ми разрешаваш достъп до живота си.

— Извинявай.

— Господи, Джон, защо не изпишеш тази дума на тениската си?

— Благодаря, може би ще се възползвам от съвета ти. — Стана от дивана.

— О, по дяволите, извинявай. — Тя се усмихна. — Ето я силата на лошия пример.

— Така е, прихваща като грип. Всичко е наред.

Тя се изправи, докосна ръката му.

— Да разбирам ли, че те е страх от още един опит?

— Не знам дали ще ми повярваш, но точно сега той е най-малкият от страховете ми.

— Вярвам ти. Не се безпокой, всичко ще мине добре. „Не тревожи тревогата, докато тя не те затревожи.“

— Хънки Дори.

— Хънки Дори — повтори тя с усмивка. Целуна го по бузата. — Знаеш ли, така и не разбрах какво означава това.

— Хънки Дори ли?

— Да.

— Албум на Дейвид Боуи.

* * *

Така и не разбра какво го накара да се върне, но се радваше, че го стори. Защото пред казино „Морвена“ се надуваше бялата лимузина на Таравич. Шофьорът й скучаеше, облегнат на нея с цигара в уста. От време на време измъкваше мобифон и провеждаше кратък разговор. Ребус не откъсваше поглед от казиното. „Томи Телфорд притежава страхотно заведение — мислеше той. — А момичетата са от Източна Европа, грижа на Розовия.“ Питаше се до каква степен се преплитаха империите на Телфорд и Таравич. А Якудза? Нещо като че ли не се връзваше.