Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 137

Когато се измъкна от банята, компактният диск на Еди Харис бе на последната песен. Облече се за вечерята при Пейшънс. Преди това обаче трябваше да се отбие на няколко места: в болницата, за да види Сами, а после — в Торфихен на съвещание.

* * *

— Я гледай! Цялата банда е вече тук — заяви той с влизането си в офиса на отдел „Убийства“.

Около единственото голямо бюро седяха Дейвидсън, Клейвърхаус, Ормистън и Сайобан Кларк и пиеха кафе от еднакви чаши. Ребус примъкна свободен стол към бюрото и също седна.

— Разказа ли им го, Шъг?

Дейвидсън кимна.

— Как стоят нещата с магазина?

— Още не съм заровил навътре — отговори Дейвидсън. — Последният собственик е фалирал и магазинът е бил затворен повече от половин година. После неочаквано го отварят с ново ръководство — при това с такива цени, че местните хора забравят за наличието на други магазини.

— И заинтересуват и работниците във фабриката на Маклейн — добави Ребус. — Откога се играе тая игра?

— От пет седмици. Продават всичко с голямо намаление.

— Както виждате, липсва мотивът за печалба. — Ребус погледна насядалите около бюрото. Вече бе говорил с Клейвърхаус, сега информираха Кларк и Ормистън.

— А собствениците? — запита Кларк.

— В момента магазинът се управлява от двама младежи, Деклан Делейни и Кен Уилкинсън. Знаете ли откъде са?

— От Пейсли — обяви нетърпеливо Клейвърхаус.

— Което означава, че са част от бандата на Телфорд, така ли? — запита Ормистън.

— Не мога да кажа дали е точно така, но без съмнение са свързани с него. — Дейвидсън се изсекна шумно. — Разбира се, Дек и Кен не притежават магазина.

— Собственикът е Телфорд — обяви Ребус.

— Тоест Телфорд разработва губещ бизнес с цел набавяне на сведения — обобщи Клейвърхаус.

— Според мен не е само това — обади се Ребус. — Добра идея е да се вслушваш в клюките, докато сервираш сандвичи, и да търсиш зрънце в плявата, но какво ще спечелиш от това? Работниците едва ли коментират предимствата на различните охранителни системи, а още по-малко пък се сещат да дискутират как човек може да ги надлъже. Дек и Кен са общителни и бъбриви, отлично попадение за този вид работа — добра преценка от страна на Телфорд. Но започнат ли да задават твърде много въпроси, ще събудят нежелани подозрения.

— Какво търси тогава Телфорд? — запита пак Ормистън. Отговори му Сайобан Кларк:

— Къртица. Шпионин отвътре.

— Звучи логично — намеси се Дейвидсън. — Фабриката е добре защитена, но не е недостъпна. Всички знаем, че всяко нахлуване с взлом, където и да е, става много по-лесно при наличие на „наш човек“ в съответния обект.

— Какво ще правим? — запита Кларк.

— Ще преборим Телфорд с неговите оръжия — обясни Ребус.

— Той търси вътрешен човек, готов да му сътрудничи. Ние любезно ще му осигурим такъв.

— Имам среща с шефа на фабриката по-късно тая вечер — вмъкна Дейвидсън.

— Ще дойда с теб — обади се веднага Клейвърхаус: той винаги се стремеше да бъде в центъра на събитията.

— И така, вкарваме наш човек във фабриката — повтори Кларк, за да си доизясни нещата. — И той отваря големи уста в магазина, за да привлече внимание и да получи — евентуално — съблазнително предложение. И докато се разиграва тоя театър, ние стискаме палци и се молим Телфорд да обърне внимание точно на нашия човек, а не на някой друг. Тази ли е идеята?