Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 136

— Не беше среща, а директна конфронтация.

— Само веднъж ли?

— Три пъти. Нямаше желание да говори за себе си, но това не ме спря.

— А разговорът по телефона?

Нова пауза.

— Какъв разговор?

— В „Роксбъро“.

— Съжалявам, че не го записах за поколенията! Ярост, инспекторе. Ярост, облечена в мръсен език. Сигурен съм, че беше луд.

— Луд ли?

— Ако го бяхте чул тогава, щяхте да се съгласите с мен. Той умело създава впечатление на напълно нормален човек — трябва да притежава това умение, иначе нямаше да го открием толкова късно. Но е… беше… луд. Истински луд!

Ребус си спомни съсухрения човечец в гробището и внезапния бяс, с който се нахвърли на онова куче, минало случайно край него. Спокойна уравновесеност — стряскаща ярост в един миг — спокойна уравновесеност в следващия.

— Каква историйка ми разказа само — направо онемях! — Леви въздъхна.

— Къде, в ресторанта ли?

— Какъв ресторант?

— Извинявайте, помислих, че сте обядвали някъде заедно.

— Съвсем не!

— Каква беше историята?

— Тези хора са склонни да оправдават действията си или чрез пълното им заличаване, или чрез пренасочване. Последното е по-често явление.

— Внушават си, че някой друг го е направил, така ли?

— Да.

— В това ли се състоеше историята на Линц?

— Неговата беше още по-невероятна. Твърдеше, че всичко било случай на объркана идентичност.

— И с кого смяташе, че го бъркаме?

— С колега от университета… някакъв си доктор Колхун.

* * *

Ребус се свърза с Хоган и му преразказа разговора с Давид Леви.

— Осведомих го, че ще искаш да говориш се него — завърши той.

— Ще му позвъня веднага.

— Как ти се струва новата версия?

— Колхун — военен престъпник? — Хоган изсумтя презрително.

— И аз съм на същото мнение. Попитах Леви защо не ни е осведомил веднага.

— И?

— Заяви, че е приел историята като напълно абсурдна и съответно незаслужаваща внимание.

— Независимо от това трябва пак да говорим с Колхун. Тази вечер.

— Имам други планове за тази вечер, Боби.

— Всичко е наред, Джон. Истински ценя помощта ти.

— Сам ли ще говориш с него?

— Ще отида с някого, не се безпокой.

Ребус не обичаше да го подменят. Ако само можеше да отложи тая късна вечеря.

— Надявам се, че ще ме държиш в течение.

Еди Харис изпълваше стаята с мелодичния си глас. Ребус престоя във ваната доста време, метнал хавлиена кърпа върху лицето си. Струваше му се, че животът на всички хора бе разделен на кутийки: за всеки отделен случай — различна кутия. Никой никога не разкриваше цялостната си същност. Това с особена сила важеше за ченгетата: всяка кутия при тях бе снабдена със секретна ключалка. Не научаваш дори имената на по-голяма част от хората, с които животът те сблъсква. Всеки бе изолиран с непроницаеми стени от всички други. И това се наричаше общество.

Мислеше за Джоузеф Линц, един човек, който непрекъснато задаваше въпроси и превръщаше всеки разговор в урок по философия. Натикан в личната си кутийка, с идентичност, блокирана отвсякъде, с минало, превърнато в мистерия по необходимост… Джоузеф Линц, агресивно яростен, когато го притиснат в ъгъла, вероятно клинично луд, обезумял от… какво? От спомени? Или от липсата им? От вродения садизъм на хората около него?