Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 134

— Не е спокоен — забеляза Ребус.

— Крие нещо. Смяташ ли, че трябва да се върнем?

Ребус поклати глава.

— Остави го да се поти ден-два, после го удари.

— Не му хареса, че ти беше в офиса.

— Забелязах го.

— Онзи ресторант… Линц на обяд с възрастен господин…

— Защо да не го атакуваме, че е описан от персонала на ресторанта?

— Без да се впускаме в подробности, нали?

Ребус кимна.

— Пробвай го. Може да пропее.

— А какво става с другото лице, което Линц е водил на обяд там, младата жена? — запита Хоган.

— Нищо.

— Луксозен ресторант, възрастен мъж, млада жена…

— Момиче на повикване? — предположи Ребус. Хоган се изсмя.

— Все още ли ги наричат така?

Ребус се замисли.

— Това би могло да обясни телефонното обаждане до офиса на Телфорд. Но не вярвам Телфорд да е толкова безумен, че да говори за бизнес от офиса си. Освен това агенцията му за този вид услуги се управлява от друг адрес.

— Факт е обаче, че Линц се е обаждал точно там.

— А всички отричат.

— Персоналът на агенцията за компаньонки би могъл да е съвсем невинен. Господинът не желае да обядва сам и наема компания. А после — целувка по бузата, отделни таксита… — Хоган въздъхна безпомощно. — Въртя се в кръг.

— Познато чувство, Боби.

Вдигнаха глави към прозорците на втория етаж. Видяха Колхун на един от тях с кърпичка, притисната към лицето.

— Хайде да го оставим да се поти на спокойствие — предложи Хоган и отключи колата.

— Как се разбирате с Абърнети?

— Не ме безпокои много. — Хоган избегна погледа му.

— Замина ли си? — упорстваше тоя инат Ребус. Хоган се наместваше зад волана.

— Да. До скоро виждане, Джон.

Ребус остана на тротоара, смръщил лице. Изчака, докато колата на Хоган изчезна зад ъгъла, върна се и отново изкачи познатите вече стъпала.

Офисът на Колхун беше отворен, възрастният човек седеше зад бюрото си. Ребус мълчаливо седна срещу него.

— Бях болен — наруши мълчанието Колхун.

— Не, криехте се — коригира го Ребус. Колхун заклати глава. — Вие сте им казал къде е Кандис. — Старецът продължаваше да клати глава. — После сте се уплашил и те са ви скрили. Може би в някоя стая над казиното. — Ребус замълча. — Как се справям досега?

— Без коментари — изграчи Колхун.

— Да продължавам ли?

— Ако не ме оставите на мира, ще повикам адвоката си!

— Всеизвестния Чарлс Гроул, нали? — Ребус се усмихна. — Възможно е да са ви обучавали през последните няколко дни какво да говорите и как да се държите с мен, но каквото и да правят, не могат да променят извършеното от вас. — Ребус се изправи. — От самото начало сте знаел коя е тя, нали? Затова бяхте толкова нервен. Откъде знаехте коя е тя, доктор Колхун? Как така сте толкова близък с вонящо нищожество като Томи Телфорд? — Колхун сграбчи телефона с разтреперани ръце и направи няколко несполучливи опита да набере някакъв номер. — Спокойно, отивам си. Но пак ще говорим. И този път вие ще говорите, не аз. Ще говорите, защото сте страхливец, доктор Колхун. А страхливците рано или късно пропяват.