Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 132

— Защо тогава Линц е отбелязвал различните му адреси в града?

— Нямам представа, Боби. Пита ли го?

— Не, но възнамерявам да го сторя.

— Той, изглежда, се е вживял в ролята на Невидимия. От цяла седмица напразно се опитвам да се добера до него. — За последен път са го видели в „Морвена“. — „Въпрос: дали Колхун не е връзката между Телфорд и Линц?“

— Върнал се е.

— Какво?

— Имам среща с него в офиса му.

— Идвам и аз. — Ребус постави слушалката на място и се отправи с бързи крачки към вратата.

* * *

Докато паркираше служебната „Астра“ без номера, зърна Кирстин Мийд в колата, напускаща паркинга. Махна с ръка, но тя не го видя, а докато намери и натисне клаксона, колата беше вече отпрашила в неизвестна посока. Запита се доколко познава Колхун — все пак тя го предложи за преводач…

Хоган висеше до перилата и бе станал свидетел на напразните му опити за връзка от разстояние.

— Познаваш ли я?

— Кирстин Мийд.

Хоган веднага се сети.

— Преводачката, нали?

Ребус изгледа високата сграда.

— Намери ли доктор Давид Леви?

— Още не се е обаждал на дъщеря си.

— Колко време стана вече?

— Достатъчно дълго, за да предизвика съмнения, но тя не изглежда много разтревожена.

Ребус се върна на конкретната работа.

— Как искаш да го изиграем?

— Зависи. Какво представлява като човек?

— Предлагам да задаваш въпросите си на фона на мълчаливото ми присъствие.

Хоган го изгледа, после сви рамене и отвори вратата. Заизкачваха протърканите каменни стъпала.

— Дано не са го тикнали чак на тавана.

Името на Колхун бе изписано на картонче, закрепено на врата на втория етаж. Отвориха я и се озоваха в къс коридор с още пет или шест врати. Офисът на Колхун беше първата стая вдясно: той вече стоеше на прага.

— Чух ви: тази сграда е с лоша звукова изолация. Влезте… — Явно не очакваше Хоган да се яви с придружител: гласът му заглъхна, щом зърна Ребус. Върна се в офиса си, покани ги да седнат, мота се известно време със столовете.

— Ужасен хаос — промърмори той, спъвайки се в купчина книги, трупнати на пода.

— Това чувство ми е познато, господине — обади се съчувствено Хоган.

Колхун се втренчи в Ребус.

— Секретарката ме информира, че сте ползвал библиотеката.

— Запълвах някои бели полета, господин Колхун. — Ребус се постара гласът му да звучи равномерно и безстрастно.

— Да, Кандис… — Колхун се замисли. — Имате ли новини за. Искам да кажа, дали тя…

— Днес ще говорим с вас за Джоузеф Линц — прекъсна гърча му Хоган.

Колхун се отпусна тежко на дървения стол, който изскимтя възмутено. В следващия миг Колхун пак бе на крака.

— Чай или кафе? Надявам се, ще ме извините за тоя хаос тук. Това не е обикновеното състояние на офиса ми, но.

— Благодарим за любезната ви покана, господине, но няма да се възползваме от нея. Бихте ли седнал? — Страхотен беше тоя Хоган.

— Разбира се, разбира се. — И Колхун пак се стовари върху нещастния стол.

— Джоузеф Линц, господине — подсказа Хоган.

— Ужасна трагедия… ужасна. Смятат, че е убийство, знаете ли?

— Да, знаем.

— Но да, разбира се. Извинявайте.

Бюрото пред Колхун беше много старо и повърхността му бе украсена с криволиците на дървесния червей. Полиците до стената се огъваха от тежестта на учебниците върху тях. По стените висяха стари репродукции, поставени в рамки, и черна дъска с една-единствена дума, изписана върху нея: „ХАРАКТЕРИСТИКА“. Върху перваза на прозореца бяха натрупани писмени работи, които почти скриваха долната част на стъклата. Стаята излъчваше осезаемо вонята на деформиран интелект.