Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 129

— Въпрос на престиж, приятелю. Ако съумее да отвлече наркотиците оттук, ще направи име в престъпния свят, ще стане герой. Кафърти ще се превърне в обикновена дрипа. — Същото важеше и за пожарите днес: те не бяха само съобщение за Кафърти, а и нещо като тържествено „Добре дошъл“ за господин Розовия с добавката „Погледни на какво съм способен“.

— Няма начин да влезе — настояваше Дейвидсън. — О, я виж! Страхотна евтиния. — Вниманието му бе отклонено от обяви за намалени цени, лепнати на витрината на ъгловия магазин. И Ребус се зачете: цигари почти на половин цена, евтини сандвичи и топли рула с пълнеж, а в добавка — сутрешни вестници с пет пенса по-малко! — Конкуренцията тук трябва да е убийствена — изкоментира Дейвидсън. — Какво ще кажеш за едно руло?

Ребус следеше с поглед работниците, които се точеха през портала на фабриката — вероятно в следобедна почивка. Те пресичаха улицата и влизаха в магазинчето, броейки дребни монети.

— Да — отговори той спокойно, — защо не?

Магазинчето бе наблъскано с клиенти. Дейвидсън се нареди на опашката, докато Ребус запрелиства вестниците и списанията, подредени на станока. Хората си разменяха шеги и клюки. Обслужваха ги доста неловко двама младежи, опитващи се да прикрият несръчността си с плоски шегички.

— Какъв пълнеж искаш, Джон? Бекон?

— Нека да е бекон — съгласи се Ребус. Спомни си, че не беше обядвал и добави: — Направи ги две.

Двете рула с беконов пълнеж излязоха точно една лира. Ядоха в колата.

— Обикновено целта на магазин като този — обади се Ребус — е да осигури една-две търсени стоки. — Дейвидсън кимна с пълни уста. — Но тоя тук е като базар за разпродажба. — Ребус бе спрял да яде, просто седеше там, вгледан с невиждащ поглед в пространството. — Моля те, направи и на двама ни услуга: разрови нещата около магазина, установи кой е собственикът, кои са ония двамата зад плота.

И Дейвидсън вече не дъвчеше с предишния апетит.

— Смяташ ли, че…

— Просто провери нещата — ще го направиш, нали?

22.

Върна се на бюрото си в Сейнт Ленард точно навреме: телефонът му звънеше призивно. На връщане бе мислил почти непрекъснато за Кандис. Седна, изпи две глътки кафе и едва тогава вдигна телефона.

— Инспектор Ребус.

— Какво, по дяволите, смята да прави онова дребно лайно? — зарева в ухото му гласът на Големия Гер Кафърти.

— Къде си?

— Къде смяташ, че съм?

— Май се обаждаш от мобифон.

— Нямаш представа какви неща се разхождат из „Барлини“. Сега ще ми кажеш ли какво става там, при вас?

— Чул си новината тогава.

— Копелето е подпалило къщата ми! Дома ми! Да не мислиш, че ще му се размине?!

— Чакай малко. Смятам, че съм намерил начин да стигна до него.

Кафърти се поуспокои.

— Казвай.

— Все още е рано. Искам да…

— И всичките ми таксита! — отпусна пак гърло Кафърти. — Тоя дребен лайнар!

— Мисли: каква реакция очаква той от теб сега? Това е въпросът от съществено значение. Повече от ясно е, че очаква моментален удар обратно.

— И ще си го получи!

— Подготвен е за него. Няма ли да е по-добре да го издебнеш и да удариш неочаквано?