Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 127

— Инспекторе — обади се мазно Таравич, — радвам се на новата ни среща. Идваш да освободиш невинната девойка от змея, познах ли?

Ребус не му обърна внимание.

— Ела, Кандис. — Протегна леко потрепваща ръка към нея. Тя го погледна и поклати бавно глава.

— Защо? — запита тя и Таравич я възнагради с целувка.

— Беше отвлечена. Имаш всички основания да подадеш жалба.

Таравич се изсмя и я поведе към входа.

— Кандис. — Ребус хвана ръката й, но тя я издърпа и последва повелителя си в заведението.

Двама от трепачите на Телфорд блокираха входа.

— Хайде, Ребус, без евтин героизъм — подхвърли Хубавецът зад гърба му и го подмина.

* * *

Ребус се върна в полицейското управление на Сейнт Ленард и първата му работа бе да занесе храна и вестници на Нед Фарлоу, а после полицейска кола го откара до Торфихен. Потърси детектив-инспектор Шъг Дейвидсън и го намери в офиса на отдел „Убийства“ — изглеждаше скапан от умора и безсилен гняв.

— Някой подпали пиаца за таксита — съобщи му той.

— Имаш ли представа кой?

— Собственост е на Джак Скалоу. — Изгледа го подозрително с присвити очи. — Май се опитваш да ми кажеш нещо, а?

— Кой е истинският собственик на пиацата?

— Не задавай излишни въпроси.

— Само още един: кой се опитва да измести Кафърти насила?

— Носят се разни приказки…

Ребус се облегна на бюрото му.

— Томи Телфорд започва открита война и тепърва кърви ще се леят — освен ако го спрем.

— Ние ли?

— Искам да ме откараш на едно място — обяви Ребус.

* * *

Шъг Дейвидсън беше щастливо женен за разбираща жена и имаше деца, които го виждаха много по-рядко, отколкото заслужаваха. Миналата година удари джакпот: спечели четиридесет хиляди долара от лотарията и организира щедра разпивка в управлението, а остатъка внесе на банкова сметка.

Ребус не работеше с него за пръв път. Дейвидсън бе старателно ченге, но му липсваше достатъчно въображение, за да стане наистина добър. Сега едва си пробиваха път към мястото на пожара. Ребус го помоли да спре на около два километра от местопроизшествието.

— Какво има? — запита Дейвидсън.

— Точно това чакам да ми кажеш. — Ребус гледаше втренчено тухлената сграда, към която Томи Телфорд бе проявил такъв голям интерес.

— Фабриката на Маклейн — обясни веднага Дейвидсън.

— Но що за чудо е тя?

Дейвидсън се усмихна.

— Наистина ли не знаеш? — Отвори колата и го подкани да слезе. — Следвай ме, ако искаш да разбереш.

На портала провериха старателно личните им карти. Ребус отбеляза повишените мерки за сигурност: видеокамери, монтирани на ъглите на сградата, наблюдаваха обширно пространство и засичаха всяко движение в границите му. Охраната на портала проведе кратък телефонен разговор и скоро при тях дойде придружител с бяла престилка. Прикрепиха картончета за посетители към саката си и обиколката на фабриката започна.

— Не идвам за пръв път тук — довери му се Дейвидсън. — Ако искаш мнението ми, по-добре е това място да се държи в тайна от обществеността.

Изкачваха стъпала, крачеха по безкрайни коридори. Навсякъде се сблъскваха със засилена охрана: охранители ги проверяваха и отключваха врати, камери отбелязваха всяка тяхна стъпка. Ребус бе истински озадачен: отвън сградата изглеждаше толкова обикновена. А и нищо по-особено не се случваше.