Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 113

Двама вероятни клиенти надникнаха в таксито, но Уилсън поклати тъжно глава.

— Тук щях да направя куп пари — промърмори той. Ребус му предложи цигара и той я прие със сърдито изсумтяване.

— Браво! — възкликна Ребус и Уилсън погледна към хотела. Отговорничката на паркинга говореше на Хадоу и Хубавеца с изваден бележник. И двамата почукваха часовниците си, опитваха се да я омаят с мъжки чар. Две жълти линии до бордюра на тротоара: паркирането забранено двайсет и четири часа на денонощие.

Хадоу и Хубавецът вдигнаха примирено ръце, размениха набързо няколко думи и потънаха в „Роувърите“. Хубавецът направи кръгово движение с ръка: изясняваше на другите двама в колата, че само ще обикалят около хотела. Жената не тръгна, докато двете коли не напуснаха терена. Хадоу говореше по мобифона: без съмнение информираше шефа си за най-новите развития.

Интересно, не се опитаха да се наложат на служителката със сила, нито пък направиха опит да я подкупят. Граждани с уважение към закона: друго от правилата на Телфорд. Още една разлика от хората на Кафърти, нито един от тях нямаше да се предаде така бързо.

— Сега ще влезеш ли? — запита Уилсън.

— Няма смисъл, Хенри. Телфорд вече е в нечия спалня или апартамент. Хора като него сключват сделки зад плътно затворени врати.

— Този ли е Томи Телфорд?

— Чувал ли си за него?

— Шофьорите на таксита чуват разни неща. Той иска таксиметровия бизнес на Големия Гер. — Уилсън замълча няколко секунди. — Е, официално Големия Гер няма бизнес, нали знаеш как е.

— А как смята Телфорд да му отнеме бизнеса?

— Като подплаши шофьорите или ги подмами на своя страна.

— А как стои въпросът с твоята компания?

— Почтена, законна и свястна, господин Ребус.

— Телфорд още не се ли е заинтересувал от нея?

— Още не.

— Ето ги, идват.

На улицата се появиха двата „Рейндж Роувъра“. От жената не се виждаше и следа. Няколко минути по-късно от хотела излезе Телфорд заедно с японец с щръкнала коса и яркосин костюм. Носеше чанта за документи, но не изглеждаше като бизнесмен. Може би заради слънчевите очила в късния зимен следобед или заради цигарата в ъгъла на устните. Двамата мъже се настаниха отзад в първата кола. Японецът се наведе напред и дръпна ушите на мечока, подхвърляйки вероятно някаква шега. Но Телфорд, изглежда, бе забравил някъде чувството си за хумор.

— Ще ги следваме ли? — запита проклетият Дървар. Зърна израза на лицето на Ребус и запали двигателя.

Отправяха се на запад от града. Ребус вече се сещаше за крайната цел на пътуването, но искаше да знае откъде ще минат. Оказа се, че почти следват пътя, който преминаха тогава с Кандис. Тя не бе разпознала нищо до Джунипър Грийн, но и нямаше какво да спре погледа й дотам. На „Слейтфорд Роуд“ задната кола даде мигач и спря.

— Какво да правя? — запита Уилсън.

— Мини край тях, отклони се в първата лява пресечка и обърни колата. Ще ги чакаме да минат край нас.

Хадоу беше влязъл в будка за вестници. Разказът на Кандис се повтаряше. Странно е и това, че Телфорд разреши да прекъснат деловото пътуване. И коя е споменатата от Кандис сграда, толкова интересна за Телфорд и компания? Ето я, безименна тухлена сграда. Склад? Имаше куп причини, обясняващи интереса на Томи Телфорд към един склад. Хадоу престоя в магазина три минути по часовник — Ребус го засече педантично. Никой не излезе, следователно забавянето му не се дължи на наличие на опашка. Хадоу се върна в колата и малкият конвой продължи пътя си. Отправиха се към Джунипър Грийн, а оттам — към клуба „Пойнтигам“. Нямаше смисъл да се влачат зад тях: колкото повече се отдалечават от града, толкова по-очевадно ще стане съмнителното присъствие на таксито отзад. Ребус нареди на Хенри да завие и да го откара до бара „Окс“. Преди да потегли, Уилсън смъкна стъклото на прозореца от неговата страна.