Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 111

Ребус пресече пътя тичешком, обърна рязко минувача към себе си: Нед Фарлоу. От ръката му се изплъзна бутилка. Хората на Телфорд ги заобиколиха, но Ребус стискаше твърдо ръката на Фарлоу над лакътя.

— Арестувам този човек — обяви той. — Той е мой, ясно ли е?

Срещу него се зъбеха поне една дузина изкривени от ярост и безсилие мутри. Томи Телфорд бе паднал на колене.

— Закарайте шефа си в болница — нареди по-спокойно Ребус. — Аз ще отведа тоя в управлението…

* * *

Нед Фарлоу седеше с доволна физиономия в една от килиите: сини стени, мръсно кафяво близо до тоалетната.

— Киселина, така ли? — Ребус крачеше напред-назад в килията. — Киселина, казваш? Това твое разследване трябва да те е побъркало!

— Той го заслужава.

Ребус го изгледа гневно.

— Нямаш представа какво направи преди малко!

— Знам точно какво направих.

— Той ще те убие.

Фарлоу сви рамене, демонстрирайки пълно безразличие.

— Арестуван ли съм?

— Моли се за това, синко. Искам да стоиш настрани, за да останеш жив. Ако не се бях случил там. — Но не искаше дори да мисли за това. Погледна Фарлоу. Гледаше любовника на Сами, който току-що бе провел напълно безполезна фронтална атака срещу Телфорд.

Сега Ребус трябваше да удвои усилията си — иначе Нед Фарлоу ще увеличи труповете в моргата. Не искаше светът да посрещне Сами с такава новина, когато тя се върне в него.

* * *

Потегли с колата към „Флинт Стрийт“, паркира настрани от нея и продължи пеша. Телфорд владееше мястото: по този въпрос нямаше две мнения. Не напразно беше давал апартаментите си под наем само на възрастни хора: така бе осигурил пълен контрол над тях. Запита се дали Кафърти при същите обстоятелства щеше да се сети за алармен бутон. Вероятно не. Кафърти не бе тъп, но действаше главно по инстинкт. Томи Телфорд едва ли би направил нещо без предварително планиране и подготовка.

Наблюдаваше „Флинт Стрийт“, търсеше слабо място във веригата около Телфорд. Вися десетина минути, превърна се почти в ледена шушулка и едва тогава се сети за по-добро решение на проблема. Свърза се по мобифона с една от градските таксиметрови фирми. Представи се и запита дали Хенри Уилсън е на смяна. Да, на смяна беше. Ребус помоли дежурната да го свърже с Хенри. Просто и лесно.

Уилсън се появи десет минути по-късно. От време на време пиеше в „Окс“: как съчетаваше любовта си към чашката с професията на таксиметров шофьор не беше много ясно, но това си бе негов проблем. За щастие Ребус обикновено откликваше навреме на вика му за помощ и оглаждаше нещата. Уилсън му дължеше безброй услуги. Той беше висок, едър мъж с късо подстригана черна коса и дълга черна брада. Червендалесто лице и карирани ризи. Ребус го наричаше за себе си „Дърваря“.