Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 109

— Вчера направих теста — излъга Ребус.

— Ще бъде отрицателен.

— Ти положителна ли си?

Тя се усмихва по-дълго, отколкото тая дребна игра на думи заслужаваше.

— Ормистън изхвърли чая ти, заяви, че ще дезинфектира чашата.

— Абърнети въздейства така на всички около него. — Погледна я. — Не забравяй, Клейвърхаус и Ормистън работят в екип от години.

— Знам. Май хормонът е ударил Клейвърхаус, но ще му мине. Междувременно няма да е лесно.

— Стъпвай на пръсти. — Обърнаха се и закрачиха към входа. — И не му разрешавай да те подмами в килера с метлите.

19.

Ребус се върна в Сейнт Ленард, установи, че там всичко върви добре и в негово отсъствие и се отправи към болницата с тениската на доктор Морисън в найлонова торбичка. В стаята на Сами бе поставено трето легло, в което лежеше старица. Макар и в съзнание, тя се взираше с неподвижен поглед в тавана. Рона седеше до леглото на Сами с книга в ръка.

Ребус погали леко дъщеря си по косата.

— Как е тя?

— Без промяна.

— Смятат ли да правят други изследвания?

— Като че ли не.

— Така ли ще я зарежат? Така ли ще остане?

Примъкна стол и се отпусна на него. Това бдение край леглото на Сами беше се превърнало в нещо като ритуал. Тук се усещаше почти… идваше му наум думата „уютно“. Стисна ръката на Рона, поседя почти мълчаливо двайсетина минути и тръгна да търси Кирстин Мийд.

* * *

Намери я в офиса й в катедрата по френска филология: проверяваше писмени работи. Седеше на голямо бюро до прозореца, но когато го видя, се премести до масичката за сервиране на кафе, около която бяха наредени половин дузина столове.

— Седни — покани го тя и Ребус я послуша.

— Получих съобщението ти — уведоми я той.

— Това вече едва ли има някакво значение, нали? Човекът е мъртъв.

— Знам, че си говорила с него, Кирстин.

Тя го погледна.

— Моля?

— Чакала си го пред дома му. Добре ли си поприказвахте?

Бузите й пламнаха. Тя кръстоса крака, придърпа ненужно ръба на полата си към коленете.

— Да — призна тя най-сетне. — Ходих до дома му.

— Защо?

— Защото исках да го видя отблизо. — Погледна го предизвикателно. — Реших, че може би ще прочета истината на лицето му… ще ми я подскаже изразът в очите му. Или — кой знае? — нещо в тона на гласа му.

— Успя ли?

Тя поклати глава.

— Не открих прозорче към душата му.

— Какво му каза?

— Представих му се.

— И той?

Тя кръстоса ръце на гърди.

— „Скъпа мадам, бихте ли била така добра да се изпарите?“

— Беше ли достатъчно добра?

— Да. Защото в този момент разбрах нещо съществено, което нямаше нищо общо с въпроса за истинската му самоличност. Нещо друго.

— Какво?

— Че е на края на силите си. — Тя кимаше замислено. — Стигнал беше предела. — Пак го погледна. — Усетих, че вече бе способен на всичко.

* * *

Наблюдението на „Флинт Стрийт“ се беше провеждало открито и тук беше проблемът. Нуждаеха се от операция под дълбоко прикритие. Ребус реши да пообиколи района.

Жилищният блок срещу кафенето на Телфорд и залата с игрите имаше само една врата. Заключена беше и Ребус натисна наслука един от звънците — на него беше изписано името Хедърингтън. Почака, после пак го натисна. В микрофона прозвуча глас на възрастна жена: