Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 110

— Кой звъни?

— Госпожа Хедърингтън? Детектив-инспектор Ребус от отдела за борба с престъпността — отговарям за вашия район. Може ли да поговорим за охраната на блока? Наоколо станаха няколко кражби с взлом и жертвите са все възрастни хора.

— Какъв ужас! Бихте ли се качил при мен?

— На кой етаж?

— Първият.

Вратата забръмча и Ребус я отвори.

Госпожа Хедърингтън се оказа дребна и крехка на вид жена, но с ясни очи и сигурни движения. Тя го очакваше на прага на малък, добре поддържан апартамент. Всекидневната се отопляваше от електрическа печка с два реотана. Ребус се приближи до прозореца: „Царството на магията“ беше точно срещу него. Съвършено място за наблюдение. Престори се, че проверява прозорците.

— Изглеждат наред. Винаги ли са затворени така?

— Открехвам ги малко през лятото и когато ги мия. След това обаче винаги ги обезопасявам.

— Предупреждавам ви официално за нещо много важно и ви моля да не го забравяте. Идват разни хора, звънят, представят се за такива или онакива. В такива случаи винаги изисквайте личната им карта и не отваряйте, докато не сте сигурна с кого имате работа.

— Но как да го направя със заключена врата?

— Да си пускат личната карта в пощенската кутия.

— А вашата лична карта? Не сте ми я показал.

Ребус се усмихна.

— Правилно. — Показа й я. — Понякога човек не може да познае фалшификата. Ако не сте сигурна кой е насреща ви, не отключвайте вратата и повикайте полиция. — Огледа се. — Имате телефон, нали?

— В спалнята е.

— Има ли прозорци там?

— Да.

— Може ли да погледна?

И прозорецът на спалнята бе обърнат към „Флинт Стрийт“. Върху тоалетката бяха пръснати туристически брошури, а до вратата се бе кротнал малък куфар.

— Ще пътувате ли?

Ако апартаментът е празен, вероятно би могъл да прехвърли хората от екипа тук.

— О, само за няколко дни в края на седмицата.

— Но прекарани на някое интересно място, нали?

— В Холандия. Няма да видя цъфнали лалета, но какво от това? Винаги съм мечтала един ден да отида там. Е, налага се да летя от Инвърнес, неприятно е, но пък е по-евтино. Признавам, доста пътувах, откакто почина съпругът ми.

— Защо не ме вземете като придружител? — Ребус пак й се усмихна добросърдечно. — И този прозорец е наред. Ще огледам вратата, за да преценя дали има възможност за допълнителни ключалки. — Влязоха в тесния коридор.

— Тук сме големи късметлии — подхвърли тя. — Не е имало случай на влизане с взлом или каквото и да било от този сорт. — Нищо чудно, като се вземе предвид, че Томи Телфорд е собственикът. — А и този алармен бутон си върши работата. — Ребус се вторачи в стената до входната врата. Голям червен бутон. Забелязал го беше, но реши, че е за стълбищното осветление или нещо подобно. — Трябва да го натискам при всяко посещение, без значение чие.

— Натиснахте ли го, когато… — Ребус отвори вратата и се озова пред две яки горили.

— О, да — изчурулика госпожа Хедърингтън. — Винаги го правя.

* * *

Доста учтиви бяха, като се вземе предвид професията им на биячи. Ребус се легитимира и обясни защо е тук. Не забрави да ги попита кои са и те го информираха, че са „представители на собственика на сградата“. Познаваше ги добре: Кени Хустън и Али Корнуел. Хустън, по-грозният от двамата, отговаряше за портиерите на Телфорд, а Корнуел с впечатляващия си обем на борец тежка категория беше просто един от биячите. Шоуто бе проведено с чувство за хумор и добро разположение на духа и от двете страни. Придружиха го до изхода. Томи Телфорд стоеше на другата страна на улицата и клатеше показалец. Някакъв минувач го закри от Ребус — в следващия миг той го разпозна, но беше вече твърде късно. Отвори уста да закрещи, после видя Телфорд да отпуска глава, вдигайки ръце към лицето си. Пищеше неистово.