Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 108

Абърнети се хилеше срещу него.

— Обноските правят човека, Джон.

— А вас кое ви прави? — обади се Сайобан Кларк. Абърнети обърна бавно глава, погледна я.

— Нормален човек със златно сърце и трийсет голе-е-еми сантиметра способност. — Продължаваше да се хили.

— За да се напаснат с вашите трийсет голе-е-еми точки коефициент на интелигентност — довърши го тя и се върна към доклада пред себе си. Ормистън и Клейвърхаус избухнаха в смях, Абърнети изхвърча гневно от стаята, Ормистън потупа приятел-ски Кларк по гърба. Ребус се застоя няколко секунди, за да се наслади на отново обединеното трио, после се впусна след човека на Специалния.

— Кучка! — изригна Абърнети през зъби. Той крачеше бързо към изхода.

— Приятелка ми е.

— А се говори, че си подбираш приятелите… — Абърнети поклати разочаровано глава.

— Защо се върна?

— Трябва ли да питаш?

— Линц е мъртъв, случаят — приключен от твоя гледна точка.

Излязоха от сградата.

— Е, и?

— Защо се върна? — не се предаваше тоя инат Ребус. — Какво не може да се свърши с телефон или факс?

Абърнети спря, обърна се и го изгледа втренчено.

— Недовършени неща.

— Няма такива. — Абърнети се усмихна невесело и извади ключ от джоба си. Когато наближиха колата му, изключи с дистанционното и обезвреди алармата.

— Абърнети, какво става?

— Нищо тревожно от твоя гледна точка. — Той отвори страничната врата.

— Радваш ли се, че е мъртъв?

— Какво?

— Линц. Как приемаш убийството му?

— Никак. „Линц мъртъв? Прекрасно!“ Задрасквам го от списъка.

— Отпрати му недвусмислено предупреждение в разговора с него.

— Не е истина.

— Подслушвахте ли телефона му? — Абърнети изсумтя презрително. — Знаехте ли, че ще го убият?

Абърнети се обърна към Ребус.

— На теб какво ти пука? Но ще ти отговоря: не. На отдел „Убийства“ в Лийт се отвори работа, а ти си извън играта. Край — точка.

— Пътят на плъховете е трънът в задника ви, нали? Много неприятно, ако тая мръсотия изскочи на повърхността и овони тая страна, пък и света, а?

— Господи! Какво ти става? Я поеми дъх. — Абърнети влезе в колата, затвори вратата. Ребус не помръдна. Двигателят се включи гладко, прозорецът на Абърнети се плъзна надолу. Ребус бе готов.

— Изстреляха те на повече от шестстотин километра да предотвратиш нещо недовършено — недостатъчно добре прикрито — Пътя на плъховете, така ли?

— Е, и?

— Има едно много голямо недовършено нещо, нали? — Ребус направи многозначителна пауза. — Освен ако знаеш кой е убиецът на Линц.

— Оставям го на вас, момчета.

— Тръгваш към Лийт, нали?

— Трябва да говоря с Хоган. — Абърнети го гледаше втренчено. — Страхотно копеле си ти, а? Твърдо като скала — може би трябва да прибавя и гаден егоист.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако моята дъщеря лежеше в болница, едва ли щях да се сещам за полицейската си работа.

Ребус се наведе рязко към отворения прозорец, но Абърнети натисна педала, колата излетя. Стъпки отзад: Сайобан Кларк.

— Прав му път! — подхвърли тя, взряна след нея. От прозореца на Абърнети щръкна пръст. Тя веднага отговори с два. — Не исках да се обаждам в офиса. — започна тя, обръщайки се към Ребус.