Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 107

— Господин Ребус? — Гласът на Невестулката.

— Какво има?

— Два въпроса. Каква марка е касетофонът от колата?

— „Сони“.

— С панел, който се сваля ли?

— Да.

— В такъв случай са взели само него, нали?

— Да. — Клейвърхаус и Кларк се бяха вторачили в листите върху бюрото и се правеха, че не слушат.

— А касетите?

— Оперна музика: „Сватбата на Фигаро“ и „Макбет“ от Верди. — Ребус затвори очи, мислеше напрегнато. — Популярна филмова музика и „Великите хитове“ на Рой Орбистън. — Последната беше на съпругата на ограбения. Ребус виждаше ясно пътя на Невестулката. Крадецът ще се опита да пробута откраднатото в някоя кръчма или на някоя гаражна разпродажба, или на продажба от багажник: на тези разпродажби хората си прочистваха къщите от разни непотребни вещи и джунджурии. Може би ще успее да спипа крадеца. А шофьорът?… Освен ако детето, чиито отпечатъци са по колата и което сигурно е отговорно за свивките, е видяло нещо насочващо. Не е изключено: виси на улицата, подритва камъчета, скучае — изведнъж кола, писък на спирачки, някой изскача от нея и си плюе на петите.

Свидетел. Някой, който би могъл да опише шофьора.

— Добрахме се само до малки отпечатъци, може би на дете.

— Много интересно.

— Ако искаш още нещо, обади се.

Невестулката прекрати разговора.

— „Сони“ е добра марка — пусна въдица Клейвърхаус.

— Част от откраднатото от колата — подаде Ребус. — Може да се намери.

Ормистън бе приготвил чая. Ребус тръгна за стол и зърна преминаващ по коридора. Пусна стола, изтича в коридора и сграбчи ръката му.

Абърнети се завъртя бързо, видя кой е и се отпусна.

— Страхотен номер, синко — поклати глава той. — Кокалчетата на ръката ти са остри като зъби. — Заотваря обвивката на дъвка.

— Какви ги вършиш тук?

— Посещение на добра воля. — Абърнети погледна отворената врата и закрачи към нея. — А ти?

— Работя.

Абърнети зачете на глас надписа на вратата: „Отдел за разследване на криминални престъпления“.

— Страхотно — възкликна той развеселено, оглеждайки офиса и хората в него от прага. Приключи с огледа и влезе с ръце в джобовете и с Ребус отзад. — Абърнети от Специалния отдел. Тази музика е много добра идея: пускате я при разпити и съсипвате успешно инстинкта за живот на заподозрения. — Хилеше се и оглеждаше помещението, като че ли се канеше да се мести в него. Чашата, предназначена за Ребус, кротуваше на ъгъла на близкото бюро. Абърнети я вдигна, отпи, направи гримаса на отвращение и задъвка енергично дъвката си. Тримата полицаи от Националния бяха като част от замръзнала за миг жива картина. В този момент те изглеждаха обединени: появата на Абърнети бе възстановила загубеното някъде единство.

И за този подвиг му бяха нужни не повече от десетина секунди!

— Върху какво работите? — Мълчание. — Вероятно съм разбрал надписа погрешно — не спираше Абърнети. — Там сигурно пише „Отдел пантонима“.

— Какво можем да направим за вас? — запита Клейвърхаус с равен глас и враждебност в очите.

— Не знам. Джон ме вкара тук.

— И Джон ще го изкара — намеси се Ребус, хващайки го за ръката. Абърнети се освободи, свивайки юмруци. — Само една дума в коридора, моля те.