Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 103

Хоган прехвърли набързо списъка.

— За едно обаждане ли говорим или за няколко?

— Току-що започнах да ги преглеждам. Ще елиминираме номерата, на които се е обаждал редовно — интересуват ни изключенията.

— Добро предложение. — Хоган погледна часовника си. — Трябва ли да знам още нещо?

— Две неща. Казах ти за интереса на Специалния отдел към случая, нали?

— Имаш предвид Абърнети, така ли?

Ребус кимна.

— Вчера се опитах да се свържа с него.

— И?

— Отговориха ми, че е на път за Единбург. Знае новината.

— Искаш да кажеш, че Абърнети души наоколо и вероятно ще ми се стовари на главата, а ти му нямаш доверие. Страхотно. Кое е другото?

— Давид Леви. Говорих с дъщеря му. Не знае къде е баща й. Може да е навсякъде.

— При това с едно на ум по отношение на Линц, а?

— Напълно възможно.

— Дай ми телефонния му номер.

Ребус потупа най-горната папка.

— Ще го намериш тук.

Хоган изгледа мрачно приготвените папки.

— Съкратих нещата максимално — опита се да го утеши Ребус.

— И пак има да ги чета поне месец.

Ребус сви рамене.

— Моят случай стана твой, Боби.

* * *

Хоган си тръгна и Ребус се върна към списъка на телефонната компания. Изключително подробен списък. Много обаждания до адвоката на Линц, няколко до градска таксиметрова фирма. Пробва някои номера и се свърза с офиси на благотворителни организации. Вероятно е телефонирал, за да потвърди оставката си. Открояваха се само няколко единични обаждания: хотел „Роксбъро“ — четириминутен разговор, Единбургския университет — двайсет и седем минути. Леви беше говорил с Линц, казал го бе на Ребус, а Линц го бе потвърдил. Да отговориш на обаждане и да издържиш неприятен разговор, колкото и кратък да е той, е едно нещо; сам да го потърсиш в хотела е вече съвсем друга работа.

Номерът от Единбургския университет се оказа телефонен номератор. Помоли да го свържат с факултета на Линц. Имаше късмет: секретарката се оказа стара кримка — работила бе тук повече от двайсетина години и се канеше да излиза в пенсия. Да, разбира се, помнеше господин Линц, но той отдавна не се бил обаждал във факултета.

— Всички обаждания до тук минават през мен.

— Не е ли възможно да се е свързал директно с някои от преподавателите? — настояваше Ребус.

— Никой не е споменавал за разговор с него. Не е останал никой от времето на господин Линц.

— Не поддържа ли връзка с факултета?

— Не съм говорила с него от години, инспекторе. Твърде много години, за да си спомня броя им.

В такъв случай с кого беше говорил повече от двайсет минути? Ребус благодари на секретарката и върна слушалката на място. Прехвърли един след друг останалите номера, отделени за проверка: два ресторанта, магазин за продажба на вино, местната радиостанция. Ребус съобщи на администраторката там какво търси и тя му обеща да се постарае. Върна се на ресторантите и помоли да проверят за евентуални резервации, поръчани от Линц.

Телефонът му започна да звъни след около половин час. Първият ресторант: резервация за вечеря за един човек. Радиостанцията: предложили са му участие в програма. Линц отговаря, че ще обмисли предложението, после се обажда, за да го отхвърли. Вторият ресторант: резервация за обяд за двама.