Читать «Братовчедите от вчера» онлайн - страница 3

— Моля да ме извините, доктор Къртис — господин декан. Изглежда, че съм необходима за нещо, свързано с… с извънземните.

НОА

Още веднъж Ноа Дженър натисна топката на вратата на апартамента. Тя беше мазна от многото немити длани и продължаваше да бъде заключена. Знаеше, че Емили е вътре. Това беше едно от нещата, за които по някакъв начин винаги беше прав. Беше прав за нещата, които не бяха в негова полза.

— Емили — каза той тихо през вратата, — моля те, отвори.

Нищо.

— Емили, няма къде да отида.

Нищо.

— Ще спра, обещавам ти. Повече никога няма да взимам захарна тръстика.

Вратата се открехна, без да се сваля веригата и се появи безнадеждното лице на Емили. Тя не беше от онзи тип момичета, които изпадат в драматичен гняв, но тихото й отчаяние беше още по-трудно за понасяне. Не че Ноа не го заслужаваше. Знаеше, че го заслужава. Русата коса се спускаше от двете страни на дългото й, тъжно лице. Носеше зелената хавлия, която той обичаше, с бродираната пеперуда на лявото рамо.

— Няма да спреш — каза Емили. — Не можеш. Зависим си.

— Това не е привикваща дрога. Знаеш го.

— Не физически, може би. Но за тебе е. Няма да се откажеш. Никога няма да разбереш кой всъщност си.

— Аз…

— Съжалявам, Ноа. Но… отивай си.

Тя затвори и отново заключи вратата.

Ноа стоеше облегнат на мръсната стена и чакаше да види дали ще се случи още нещо. Не се случи нищо. След известно време, щом като събере достатъчно енергия, щеше да си тръгне.

Права ли беше тя? Никога ли нямаше да се откаже от захарната тръстика? Не че тя предизвикваше еуфория: не. Не предизвикваше прилив на допамин, нито психеделични илюзии, изживявания извън тялото, отпадане на задръжките. Просто със захарната тръстика Ноа се чувстваше като човека, който е предопределен да бъде. Проблемът беше, че това никога не беше един и същ човек. Понякога се чувстваше като воин, способен да се изправи пред всичко и безмилостно да го победи. Понякога се чувстваше като философ, изпитваше дълбоко задоволство да седи и да размишлява за вселената. Понякога се чувстваше като малко дете, озадачено от необикновената свежест на утрото. Понякога се чувстваше като баща (какъвто не беше) и искаше да се грижи за целия свят. Имаше теории, че захарната тръстика отприщва спомени за предишни животи или че стимулира колективното несъзнавано. Една хипотеза гласеше, че тя създава своеобразен временен, самопредизвикан синдром на Корсаков, неврологично разстройство, при което въображаеми азове изглеждат напълно реални. Никой не знаеше какво е истинското въздействие на захарната тръстика върху мозъка. При някои хора нямаше никакво въздействие. На Ноа — той никога и никъде не се чувстваше на мястото си — тя даваше нещо, което не притежаваше: чувство за солидна идентичност, поне през часовете, в които дрогата беше в организма му.

Проблемът беше, че е трудно се задържиш на някаква работа, ако днес си смотаният, добродушен Ноа Дженър, на другия ден си Атила, а два дена по-късно си прекалено интелектуален, за да миеш чинии или да отидеш да развалиш пари в бакалията. Емили искаше от Ноа да се задържи някъде на работа. Да плаща част от наема, да мие пода, да й помага да носят чаршафите в пералнята. Да бъде възрастен човек, и то един и същ възрастен човек всеки ден. Имаше право да иска това. Само че…