Читать «Братовчедите от вчера» онлайн

I: S МИНУС 10.5 МЕСЕЦА

МАРИАН

Публикацията беше отпразнувана с парти в офиса на декана, което се смяташе за чест. Дъбова ламперия, шери в малки чашки, касетирани прозорци, гледащи към четириъгълния вътрешен двор — помещението упорито се мъчеше да изглежда като трапезария някъде в Оксфорд или Кеймбридж, задача, закъсняла с няколко века. Партито също упорито се мъчеше да изглежда тържествено. Колегите на Мариан, с изключение на Еван и декана, упорито се мъчеха да скрият завистта си, както и да не поглеждат часовниците си.

— Престани — каза й Еван от прикритието на вдигнатата си чаша.

— Да престана с какво?

— Да се преструваш, че ти е неприятно.

— Неприятно ми е — каза Мариан.

— Не ти е неприятно.

Беше прав наполовина. Тя не обичаше партита, но се гордееше с изследването си, завършило успешно, въпреки че две години генетичните тестове се проваляха, некомпетентните магистранти замърсяваха пробите със собственото си ДНК и постоянно се гoвореше за „щастливите открития” на Баскел, с когото никога не се беше разбирала. Баскел, физик от старата школа, я възприемаше като кучка, която отказва дължимото уважение на висшестоящите и никога не се оттегля от даден спор с достойнство. Много хора, съзнаваше Мариан, я разглеждаха като някакъв вариант на горното. В списъка влизаха две от трите й пораснали деца.

През отворените капаци на прозорците, студентите навън се бяха излегнали на тревата и се радваха на мекото октомврийско слънце. Три момичета с джинсови шорти играеха фрисби, подскачаха към летящия син диск и поглеждаха, за да се уверят, че момчетата, които седяха пред каменната стена, ги наблюдават. Файнбърг и Дейвидсън от Физическия факултет минаха по поляната, увлечени в приятелски спор. На Мариан й се прииска да бъде с тях, а не на парти в нейна чест.

— О, господи — каза тя на Еван. — Току-що влезе Къртис.

Президентът на университета бавно прекоси стаята. Едно време човекът е бил историк и може би затова на Мариан й приличаше на Хенри VIII. Сега той беше университетски политик, не по-малко властолюбив от Хенри, но беше заседнал във второкласен университет, където властта не беше голяма. Мариан нямаше възражения към неговата личност, а към умственото му ниво. Също като Хенри, и той не беше особено умен. И говореше с клишета.

— Доктор Дженър — каза той, — поздравления. Перо в шапката ви и чест за всички нас.

— Благодаря, доктор Къртис — отговори Мариан.

— О, Ед, моля ви.

— Ед — повтори Мариан, но не предложи своето малко име, защото й беше интересно да види дали той го помни. Не го помнеше. Мариан отпи от шерито си.

Еван запълни получилата се неловка пауза.

— Аз съм доктор Бландфорд, на следдокторска специализация — каза той със своя изискан британски акцент. — Ние всички много се гордеем с работата на Мариан.