Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 92

Командваше ни ниско подстриган, сприхав ветеран. Напомняше ми едно от кучетата на Едгар, от късокраките, за лов на зайци, което имаше навика внезапно да се извърти и подло да те захапе. Беше абодрит, от племето, на чиято територия е построен Йомсбург и не пропускаше случай да изтъкне невежието ни. Още на първия ден ни заведе в оръжейницата на йомсвикингите. Огледахме се със страхопочитание. Тук някога се бе съхранявало снаряжението на бойна група от хиляда мъже. Вътре още имаше внушителна колекция оръжия. Много от тях сега бяха ръждясали и притъпени, най-добрите се смазваха и подреждаха по дървени стелажи от сакат оръжейник, който още помнеше доброто старо време и как цяла дузина ковачи и помощниците им ковели и поправяли стотиците мечове, секири и копия на фелага.

— Изберете оръжието, което ще вземете в бой. Имате право само на едно — сопна се инструкторът ни на най-едрия мъж в групата, висок, муден датчанин.

След миг колебание датчанинът се пресегна и избра един тежък меч. Беше с острие, дълго колкото ръката ми и неугледна месингова дръжка. Изборът ми се стори разумен.

Без нито дума инструкторът ни взе един щит с метален обков и каза на датчанина:

— А сега ме удари.

Датчанинът, подразнен от наглата самоувереност насреща си, изпълни заповедта и замахна с все сила към инструктора, който ловко посрещна удара с ръба на щита. Тежкото метално острие с трясък се отдели от дръжката. Инструкторът приближи датчанина, заби железният ръб на щита в корема му и великанът рухна като купа сено на земята.

— Мечовете може да изглеждат внушително — обяви инструкторът, — но не им се доверявайте, освен ако не сте напълно сигурни в качеството им. Видът им често лъже, а и добрите остриета рядко се залежават в оръжейниците.

Погледът му падна върху мен.

— Ей ти, исландецът, какво трябваше да избере той?

Отговорът беше очевиден.

— Копието — отговорих.

— Какво да прави с него? Да го метне по врага?

Спомних си как Гретир изгуби острието на копието си, когато го хвърли по Вола.

— Не, аз бих замахвал с него. От разстояние, докато не открия пролука.

— Правилно. Ето на това ще ви уча и аз. Мечовете са първокласни оръжия, но само в опитни ръце и в подходяща ситуация. Но оръжието за една добре обучена войска е скромното копие, право и вярно, с дръжка от закален ясен.

Първите няколко дни ни обучаваше само как да си служим с копия. Научи ни да държим оръжието високо в дясната ръка; дръжката трябваше да стърчи зад рамото, за да участва в удара и тежестта на тялото. Беше уморително и все пак детска игра в сравнение с мига, в който ни раздадоха кръгли липови щитове. „По-близо! По-близо!“ гърмеше инструкторът, докато ние пристъпяхме по плаца, рамо до рамо, вдигнали щитовете си и се опитвахме да образуваме плътна стена. „По-близо, мързеливци такива“, крещеше той, след което се спускаше към нас и с все сила изритваше най-слабия в редицата. Жертвата залиташе назад, инструкторът връхлиташе през оформилата се пролука и започваше да налага с тежката си палка мъжете от двете си страни. А докато те разтъркваха синините си, крещеше на оклюмания нещастник: „Паднеш ли, другарите от двете ти страни са свършени! Рамо до рамо, щит до щит, това е единствената ви надежда.“