Читать «Брат по съдба» онлайн
Тим Северин
Тим Северин
Брат по съдба
Сага за героите на Севера
Карти
До моя преподобен, блажен господар, абат Жералдин,
Както поискахте от недостойния си слуга, Ви изпращам втория том от писанията на лъжесвещеника Тандбранд. Уви, трябва да Ви предупредя, че на много места той всява дори повече смут от първия. Така дълбоко затъва авторът в греховност, че често смятах за свой дълг да оставя книгата, да помоля Бог да прогони от съзнанието ми тези черни деяния, и да прости на грешника. Защото това е разказ за заклета измама и идолопоклонничество, безпътие и зверски кръвопролития. Колко е вярно, че семето на лъжата и убийството завличат човек в ада.
Много страници са обгорени по краищата, от което заключавам, че фарисеят е започнал да пише греховния си разказ преди големия пожар без време да унищожи катедралата на Св. Петър от Йорк на 19 септември, лето господне 1069. След щателно разпитване научих, че стихията разкрила тайна ниша в стената на библиотеката и точно там били скрити тези книги. Открилият ги богобоязлив мъж донесъл ръкописа при моя предшественик. За да не бъдат открити нови страници, които да изпълнят с потреса праведните, аз лично претърсих останките на опожарената библиотека. С Божията милост не открих други писания на самозванеца, но с прискърбие заключих, че нищо не е останало от някога великата ни църква, нито портика на Св. Грегорий, нито стъклените прозорци, нито резбите по дървените тавани. Изчезнали са и тридесетте олтара, и големият олтар на Св. Павел. Така горещи са били огнените езици, че открих пръски стопено олово от покрива на камбанарията. Голямата камбана лежеше изкривена и няма. Неведоми наистина са пътищата Му, след като скверните думи на безбожника са оцелели сред цялото това разрушение.
Толкова голяма е погнусата ми от изтеклите от тази язва сквернословия, че не намерих сили да прочета последния свитък документи.
От името на всички ни, се моля за вдъхновените Ви напътствия и нека Бог не отдръпва от Вас милостта си. Амин.
Написано през месец октомври от лето господне хиляда и седемдесет и първо.
Глава първа
Девствеността ми отне не кой да е, а кралица.
Малцина могат да се похвалят с такова нещо, още по-малко пък мъж, приведен над писалищата в манастирския скрипториум, и то докато се преструва, че изящно копира евангелието на Св. Лука, а всъщност пише хрониката на живота си. Но точно така беше и аз ясно помня сцената.
Бяхме в разкошното кралско легло, Елфгифу царствено сгушена до мен, с глава на рамото ми и ръка, собственически метната през гърдите ми. От вълните лъскава кестенява коса, разсипали се по възглавницата и гърдите ми, се разнасяше слабо ухание на парфюм. И да изпитваше угризение, както се полага на омъжена жена, посветила един деветнадесетгодишен младеж в насладите на любовта, Елфгифу, съпругата на Кнут, най-могъщия владетел на Севера, не го показваше. Лежеше отпусната, неподвижна; усещах само биенето на сърцето ѝ и дъха ѝ по кожата си. Аз също не смеех, а и не исках да помръдна. Тайнството на случилото се още не ме бе напуснало. За първи път в живота си изпитвах незабравимото върховно блаженство от прегръдката на красива жена.
