Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 90

След пускането на котвата с Транд напуснахме кораба и поехме към цитаделата. Градът изглеждаше достатъчно богат и далеч по-голям, отколкото очаквах, с прави улици и многобройни сергии, складове и магазини, сега затворени за през нощта. Лошата поддръжка започна да личи по хълма към крепостта. Пътят беше изровен и от двете му страни растяха плевели. Портата към крепостта също не бе добре охранявана. Триото отегчени войници дори не ни попречи да влезем в кръглия двор с параден плац в средата. От всяка страна имаше по четири големи постройки, очевидно казарми. Всяка бе дълга поне осемдесет крачки и солидно построена от тежки трупи. Забелязах, че три от казармите се рушаха — покривите им на места бяха хлътнали и на дупки. Използваше се само четвъртата, най-близката до входа. Покривът ѝ бе наскоро препокрит, от няколко комина се издигаше дим, а на пейки пред вратата ѝ няколко мъже говореха или играеха на разпъната на трикрака маса игра.

Когато приближихме, надигнаха глави. Транд бе още на двадесетина крачки, когато видях как един от мъжете става на крака. Беше с лице със силен загар от слънцето, облечен в скромни цивилни дрехи, но с непогрешимата стойка на професионален войник. Съдейки по сивата коса, трябва да бе на годините на спътника ми. Той изведнъж стовари ръка на масата и пуловете от играта се разхвърчаха из въздуха.

— Транд! — възкликна мъжът. — Кълна се в главата на вола на Химир! Това е Транд. Няма как да объркам тези пергели!

Затича към спътника ми и го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Не мислех, че ще те видя пак! — извика непознатият. — Къде беше през всичките тези години? Чух слухове, че си ходил на походи из Ирландско море, но това беше преди поне десет години.

— Живях мирно в Исландия — отговори Транд, — докато не реших, че е време да намина да видя стария фелаг.

— Не е каквото беше, сам виждаш — каза старият войник и махна към празните казарми. — Но това ще се промени. Набираме новобранци, не толкова, колкото ми се ще, а и не подбираме много. Ела, ще те разведа.

Гордо побутна Транд към групата пред казармата. Транд, започна да го хвали мъжът, е член на братството от славните стари времена, бил се е с хората на граф Хаакон в залива Йорунга и оцелял. Бил опитен воин и знаел какво е да си истински йомсвикинг. Така чудовищно преувеличаваше, че се запитах дали не го прави с цел. Огледах по-внимателно слушателите му. Бяха странна сбирщина — покрити с белези воини и сравнително по-млади мъже с военна стойка. Съдейки по външния им вид, не бяха само викинги. Някои бяха с кръгли лужишки лица, други — с тесни брадички и лисичи очи, вероятно от най-северните части на Пермия. Единственото което ги обединяваше, бяха добрите ками и кожените жилетки под ризницата, която северняците наричат бирни.

— Кой е другарят ти? — попита познатият на Транд, чието име както разбрах по-късно, бе Арне.

— Казва се Торгилс. Пътуваме заедно от Исландия.

— Воин ли е?

— По-скоро пътешественик и наблюдател — каза Транд. — Поклонник е на Один пътешественика.

— Е, Один е бог и на битките, значи може да се почувства у дома си сред нас…