Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 88

— Ти така и не ми разказа къде и как си натрупал богатството си.

— Досега нямаше смисъл да го правя. А и имах причини да пазя мълчание. Но знай, че се бих с фелага на йомсвикингите.

Всяко момче, което мечтае да спечели богатство и воинска слава, е чувало за йомсвикингите. Досега не бях сигурен дали са миг или наистина съществуват.

— Какво ти каза Гретир, когато му предаде, че заминаваме?

— Цитира Хавамала:

По-благо бреме нямапътят по-широк от мъдростта е,по-добър от знаниетои в мъката утеха дава той.

Транд ме изгледа и с нотка съчувствие в гласа каза:

— Съвсем подходящо, не мислиш ли?

Глава десета

Йомсбург от вече половин ден бе само неясно петно на хоризонта. Корабът ни, собственост на задруга лужишки търговци, от призори пъплеше към крепостта на йомсвикингите. След драматичните скали и каменисти брегове на Исландия и Норвегия, безличният балтийски бряг ме разочарова. Монотонността му подчертаваше и сивото надвиснало небе, отразено в белезникавата вода под кила ни. С Транд пътувахме вече две седмици и аз с нетърпение очаквах да стигнем до крайната си цел. Вкопчвах се в саваните мъгла така, сякаш физически можех да избутам кораба напред.

— Ще пристигнем тогава, когато решат боговете — забеляза настроението ми Травд.

— Тук ли си спечелил съкровището си? — попитах, втренчен в тъмната ивица на хоризонта, там, където небето и морето се срещаха.

— Не тук, но с другари, които живееха тук — отговори ми той.

— Откога не си ги виждал?

— От великата битка при залива Йорунга, срещу норвежкия граф Хаакон, преди повече от тридесет години.

— Имаш ли представа какво е станало с тях? Не си ли чувал нещо?

— Не, не и след поражението ни — отговори той, отиде от другата страна на палубата и с каменно изражение се втренчи във водата.

Щях да оставя нещата така, ако към мен не се бе присламчил един лужишки моряк. Откакто с Транд се качихме на кораба, все надничаше към мълчаливия ми спътник. Сега, докато корабът ни пълзеше към Йомсбург, морякът се вкопчи във възможността да зададе въпроса, който не му даваше мира от дни.

— Стар йомсвикинг, а? — попита на почти неразбираемия си от акцента нордически и кимна към Транд.

— Не знам — отговорих.

— Прилича на йомсвикинг — каза морякът. — И отива в Йоми. Сигурно при другарите си. Няма да открие много от тях. Прекалено обичаха смъртта.

Изчаках малко и отидох при Транд, който гледаше как водата леко се стеле покрай обруления корпус на кораба ни. Попитах го какво искаше да каже морякът. Високият исландец дълго мълча, преди тихо да отговори. За пръв път през всичките години, откакто го познавах, в гласа му се прокрадна емоция — скръб, гордост или срам, не можах да разбера.

— Само осемдесет оцеляха след морската битка; осемдесет от тези, които не побягнаха пред врага. Скриха се на един остров. Десетина умряха от студ, преди врагът да ги открие. Отведоха оцелелите при палача, Торкел Лейра, така му беше името. Граф Хаакон беше наредил нито един йомсвикинг да не остане жив. Ръцете и краката им бяха завързани така здраво, че ги вдигнаха на прът, прокаран през косите им — много се гордееха с косата си и я сплитаха преди всяка битка. Отнесоха ги един по един, като животни след лов. Лейра им задаваше един и същи въпрос: „Страхуваш ли се да умреш?“ Някои казаха, „Не, готов съм да умра.“ Други настояваха да ги обърнат с лице към меча на палача. Един помоли да му развържат ръцете, за да може да държи камата си, докато главата му се търкулва от раменете.