Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 76

Сватбеното пиршество, организирано от тъста ми, бе на границите на мизерията; двамата със съпругата ми бяхме съпроводени до новия ни дом от малка група роднини, които после ни оставиха сами. По-късно същата вечер Гунхилдур категорично ми даде да разбера, че всякакви плътски отношения помежду ни са немислими. Отдала се била на Христос, уведоми ме надуто, и контактите с езичник като мен я отблъсквали. Не направих опит да оспоря решението ѝ. На път за фермата бях обмислял именно факта, че този брак е вероятно най-голямата грешка, която съм правил в живота си.

Нещата не потръгнаха и впоследствие. Скоро разбрах, че сватбеният дар, фермата, е крайно самоцелен. Намираше се твърде далеч от къщата им, за да я обработват сами, а тъстът ми бе прекалено стиснат да наеме човек да живее на място и я управлява, и твърде ревнив да позволи на съседите да наемат земите и пасищата. Явно бе решил, че един смирен зет е идеалното решение. От мен се очакваше да стегна стопанството и да му предавам една значителна част от сеното, месото и сиренето, които изкарам. С други думи, бях негов слуга.

Самата Гунхилдур не възнамеряваше да прекарва много време там с мен. След като се бе сдобила със съпруг или по-скоро, докопала огнения рубин, тя се върна към предишния си живот. Трябва да ѝ призная, че беше опитна домакиня, бързо почисти запуснатата от няколко години ферма и в общи линии я направи обитаема. След това обаче започна да прекарва все повече и повече време при баща си. Оставаше да пренощува там с извинението, че е твърде далеч, за да се връща в собствения си дом или ходеше на гости на глутницата си приятелки, от които ти настръхваше косата. Всички бяха скорошни, страстни християнки и основна част от времето си прекарваха да се поздравяват една друга с предимствата на новата вяра и да се оплакват колко изостанали са другите, на които сега гледаха отвисоко.

Трябва да призная, че ако си стоеше повече у дома, Гунхилдур щеше да ме намери за определено незадоволителен ратай. Бях напълно непригоден за земеделска работа. Намирах за потискащо всяка сутрин да ставам и се захващам за едни и същи сечива, да утъпквам все същите пътеки, да подкарвам все същите животни, да вадя слама от все същата купа, да поправям все същата паянтова барака и се връщам във все същото твърдо легло, което за моя радост, не трябваше да деля с никого. Честно казано, предпочитах Гунхилдур да отсъства, защото я намирах за повърхностна, отегчителна и невежа. Сравнявах я с Елфгифу и с мъка сдържах сълзите от отчаяние. Гунхилдур имаше нечовешка дарба да прекъсва мислите ми с убийствено банални забележки, а единственият ѝ интерес към околните явно се основаваше на финансовото им състояние, светоглед, който без съмнение бе възприела от сребролюбивия си баща. За да си отмъстя, аз вършех колкото се може по-малко работа.

Другите фермери в областта, все работливи мъже, естествено ме смятаха за непрокопсаник и отбягваха компанията ми. Затова вместо да наглеждам добитъка и кося сено за зимата, аз ходех при моя учител Транд. Някогашният ми наставник в старата вяра живееше само на половин ден път. Сравнен с побелелия Снори, го намерих забележително непроменен; още бе кокалестият, стегнат мъж, който помнех, обличаше се семпло и живееше простичко в малката си колиба с окачените по стената чуждоземски трофеи.