Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 70

Шишкото бавно плаваше напред и независимо от годинките си даваше всичко от себе си, благодарение на трудолюбивия си екипаж и попътния вятър. За нещастие обаче времето ни изигра жесток номер. Същият източен вятър, който ни тласкаше така задоволително по курса, постепенно се усили. В началото никой не се оплака. Увеличението бе малко и лесно овладяемо. Екипажът свали платната и изглеждаше доволен. Не помнеха Шишкото да се е движил толкова бързо, при това в нужната посока. Привечер вятърът се усили още. Моряците укрепиха въжетата на мачтата, свалиха малко рейката на грота и провериха дали по палубата няма нещо, което евентуално да се развърже и причини щети. По-младите моряци вече изглеждаха леко притеснени. На третата нощ чухме как вятърът стене в платната; а когато слънцето изгря, видяхме че по морето край нас се издигат ред след ред огромни вълни с пенести гребени. Сега се притесниха и старите моряци. Провериха колко вода се процежда през шевовете в трюма. Корабът изнемогваше; над писъците на вятъра ясно се чуваха тежките стонове на по-масивните греди. Към обяд капитанът нареди на екипажа да свали грога и да вдигне импровизирано аварийно платно. Вятърът се бе засилил толкова, че макар и не по-голямо от наметало, то ни бе напълно достатъчно. На кормилото останаха само капитанът и най-опитните членове на екипажа. Всяка насрещна вълна заплашваше да направи кораба неуправляем. И дума не можеше да става да следваме курса си, нито да легнем на дрейф и да изчакаме бурята да отмине. Шишкото бе твърде тромав и щеше да се преобърне, ако приберем платната. Най-добрата тактика бе да се движим по вятъра, така че огромните вълни да се разбиват безобидно под нас.

И сега започна да си казва думата грешката при изграждането на кораба. Един дълбоководен търговски кораб би имал стройна кърма, за да се издига безпроблемно, като чайка, по идещите зад гърба му вълни. Нашият кораб тромаво увисваше на произвола на водната стихия. А морето бе решило да стовари върху ни гнева си. Вълна след вълна се спускаха към широката кърма; усещахме как всеки удар разтърсва малкия ни кораб по цялата му дължина. Гребенът на всяка вълна с рев се разбиваше на пяна на палубата и оттам водата нахлуваше в открития трюм. Дори и най-неопитният мореплавател би разпознал опасността: ако поемеше твърде много вода, корабът ни щеше или да потъне от допълнителния товар, или водата в трюма щеше да го направи опасно нестабилен. Щеше просто да се преобърне и да ни повлече със себе си на дъното.

Без да ни се заповядва, моряците, в това число и аз, изтребвахме бясно, опитвайки се да върнем морската вода там, където ѝ е мястото. Изнурителна, безкрайна задача — използвахме дървени ведра; един моряк загребваше вода, друг на палубата поемаше ведрото и го изсипваше през подветрената страна на кораба, залитайки се връщаше по подскачащата, хлъзгава палуба и подаваше ведрото обратно в трюма. Цикълът стана обречен с нахлуването на все повече и повече вода през злощастната ни кърма. Капитанът правеше всичко по силите си да помогне. Обръщаше кораба към всяка вълна опитвайки се да избегне косия удар по кърмата, и нареди вече безполезното платно да опънем като вълнолом, за да намалим силата на разбиващите се на палубата вълни. Това донесе само временно затишие. След цял ден непрекъснато изгребване, усещахме, че Шишкото започва да губи битката. С всеки изминал час ставаше все по-тромав. Водата вече стигаше до бедрата на мъжа в трюма, а предния ден се виждаха коленете му.