Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 68

— Да, ей сега ще дойда на себе си.

Чувах враговете ни отвън, крещяха обиди и заплахи, че не били свършили с нас. Гретир наклони глава и се заслуша, после подметна плененото копие, засили се и го метна по вратата. Толкова голяма бе силата му, че оръжието проби дървото. Чух как някой проплака от болка. Секунди по-късно от нападателите ни нямаше и следа.

— Съжалявам. Не исках приятелството ни да те вкара в неприятности — тихо каза Гретир. — Това не е твоя вражда.

— За какво са приятелите, ако не делят всичко поравно? — попитах. Независимо от главоболието, усещах как в мен се надига нов вид самочувствие. След смъртта на Едгар и раздялата с Елфгифу се бях носил по течението. А ето, че Гретир ме провъзгласи за свой приятел. Животът ми бе поел в нова посока.

Глава осма

— Заради силата му е — сподели с мен Торстайн Галеона две седмици по-късно. С Гретир най-после открихме исландски кораб, който срещу кожодерска сума ни откара в Торнсберг. Тримата — Торстайн, Гретир и аз — седяхме край кухненската маса във фермата на Торстайн. — Виж моята ръка. — Торстайн нави ръкав. — Може да се каже, че съм доста як. Обаче виж ръката на Гретир. Има мускули като на бивол, а и тези по гърдите и раменете не им отстъпват. Като деца се състезавахме кой ще вдигне най-тежкия камък и ще го метне най-далеч. Гретир винаги печелеше, а когато поотрасна, хората започнаха да се обзалагат дали ще успее да вдигне някой особено тежък камък, по техен избор. Обаче като го погледнеш, няма да кажеш, че е силен, не и преди да си свали ризата. Затова хората толкова често го подценяват. Предизвикват го, а после се чудят какво им е дошло на главата. Ако беше едър, страховит мъжага, нямаше да си навлича и половината беди, които като че ли го следват навсякъде. Хората щяха да стоят далеч от него.

Гретир както обикновено, почти не участваше в разговора. Виждах, че доведените братя ги свързва топло, пък било то и в основната си част, неизказано чувство. Убивахме си времето в очакване капитанът, който ни доведе до тук, да реши дали да рискува да продължи към Исландия. Приятелят ми обяви решението си да се върне у дома. На мен довери, че макар до края на присъдата му да остават още шест месеца, поне що се отнася до него, случаят е приключен. Смяташе, че е прекарал в изгнание достатъчно време, за да анулира кръвния си дълг към роднините на убития. Вече го познавах по-добре и разбрах, че недоотбитата присъда сега по-скоро го предизвиква, отколкото възпира. Вярваше, че ще добие слава — било то и печална — като мъж, достатъчно смел да нагоди присъдата към собствените си разбирания за справедливост.

Когато Гретир сподели решението да се завърне у дома, брат му обмисли внимателно въпроса и накрая каза с гърления си, боботещ глас:

— Съмнявам се баща ти да се зарадва да те види или изобщо да ти проговори. Предай от мен поздрави на майка ни и ѝ кажи, че съм се уредил добре в Норвегия. Каквото и да стане, искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. А ако се случи най-лошото и бъдеш подло убит, се кълна, че ще открия убиеца ти и ще отмъстя. Давам ти думата си за това.