Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 47

Бритмаер много бавно се извърна към мен и тежко издиша.

— Откъде намери това? — попита тихо.

— Предпочитам да не казвам.

— Вероятно с основание.

Усетих, че в разговора ни се е промъкнала нова нотка.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за камъка? — попитах.

Отново настъпи дълга пауза. Бритмаер внимателно ме огледа с бледите си, сълзливи сини очи, преди да каже:

— Ако те смятах за глупав или лековерен, щях да ти кажа, че този камък е просто парче червено стъкло, изкусно изработено, но с малка стойност. Но вече забелязах, че не си нито прост, нито наивен. И ти като мен видя блещукащото пламъче в камъка.

— Да — отговорих. — Притежавам камъка от известно време, но за първи път го оглеждам внимателно. Досега го пазех скрит.

— Много мъдра предпазна мярка — сухо отбеляза Бритмаер. — Имаш ли си изобщо представа на какво си попаднал?

Не отговорих — с Бритмаер най-разумно беше да мълчиш.

Той нежно завъртя камъка между пръстите си.

— Цял живот съм монетен майстор, който продава и бижута, също като баща ми преди мен. Виждал съм много камъни, от различни страни, някои скъпоценни, други не, някои нескопосано шлифовани, други — груби и необработени, често просто красиви късове планински кристал. Досега само съм слушал за този камък. Това е вид рубин сред простолюдието известен — по очевадни причини — като огнен. Никой не знае откъде идват тези камъни, макар че аз бих се осмелил да изкажа едно предположение. По времето на баща ми получавахме много монети, повечето сребърни, но и някои златни, изписани със завъртулките на арабите. Толкова много бяха, че монетьорите счетоха за удобно да базират системата си от мерки и теглилки.

Бритмаер замислено гледаше малкия камък в дланта си. Светлината вече не го застигаше косо и той лежеше безжизнен, най-обикновено симпатично тъмночервено мънисто.

— Тогава чух за огнените рубини и как искрят, когато светлината падне върху тях под определен ъгъл. Мъжете, които ги описваха, обикновено бяха същите, които носеха арабските монети, и аз се досетих, че рубините идват от същото място като монетите. Не можах да науча повече. Казаха ми, че родината на тези камъни е още по-далеч, там където пустинята преминава отново в планини.

Бритмаер се наведе и ми върна малкия камък.

— Ще те уведомя дали желая да закупя планинските кристали. И бих те посъветвал да оставиш този камък на много сигурно място.

Схванах намека му. През следващите няколко дни крих огнения рубин в една пукнатина на таблата на нара, а когато Бритмаер реши да купи кристалите и накара майстора си да поправи повредената огърлица, отидох при един амбулантен търговец и за нищожна част от цената му, купих евтин и грозен оловен амулет. Предполагаше се да е една от птиците на Один, толкова зле отлята, че не личеше дали е орел, гарван или сова, но пък достатъчно дебела за моите цели. Издълбах в нея кухина, поставих там рубина и я запечатах. От тогава носех амулета на кожен каиш на врата си и привикнах глуповато да се усмихвам, когато хората питаха за какво ми е тази дрънкулка.