Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 46

За нова туника трябваше да платя на шивач, и май знаех откъде да намеря парите. Нещо повече, щях да докажа и любовта си към Елфгифу.

Когато Турулф ми показа кехлибарената огърлица с липсващите кристали, веднага се сетих за торбата си. Дълбоко в дебелата кожа, там където ги приших преди три години, лежаха петте камъка, които преди да избягам от манастира, изтръгнах от украсената корица на библията в изблик на ярост към подлите ирландски монаси.

Нямах представа колко струват. В случая по-важното бе, че са с те като липсващите от огърлицата кристали.

Предполагам само човек, влюбен като мен, би дръзнал да скрои такъв план: щях да продам камъните на Бритмаер, с парите да платя дълга си към Турулф и да ми остане достатъчно за нови дрехи. А най-хубавото бе, че Бритмаер щеше да нареди на майстора си да постави камъните в огърлицата и аз най-после щях да имам бижу достойно за очите на кралица.

Отравяйки на ум благодарствена молитва към Один, свалих торбата, разпорих шева и все едно изстисквах хайвер от риба, един по един измъкнах камъните в дланта си.

— Колко такива имаш? — попита Бритмаер. Седяхме в личния му кабинет в дъното на дюкяна.

— Четири — казах. — Същите като този.

Бритмаер огледа камъка в ръката си и замислено ме изгледа.

— Може ли да видя другите?

Подадох му останалите три камъка и той все така безизразно ги вдигна, един по един, срещу светлината.

— Планински кристал — обяви пренебрежително. — Хващат окото, но не са особено ценни.

— В ковчежето с бижута има повредена огърлица, от която липсват подобни камъни. Помислих, че…

— Знам с какви бижута разполагам — прекъсна ме той. — Тези тук може да не паснат с обкова. Преди да ти предложа цена, трябва да проверя дали са подходящи.

— Мисля, ще откриете, че са със съвсем същите размери — осмелих се да кажа.

В прикрития поглед, с който посрещна забележката ми, като че ли се криеше лек хлад. Трудно бе да преценя, защото Бритмаер криеше до съвършенство чувствата си.

Следващият въпрос определено задаваше на всеки клиент.

— Имаш ли нещо друго за продан?

Извадих петия от крадените камъни. Беше по-малък от другите, колкото бобено зърно, и по-мътен — много наситеночервен, почти с цвета на съсирена кръв.

Бритмаер взе камъка и пак го вдигна към светлината. Съвсем случайно — а може да се намеси и ръката на Один — точно в този миг зимното слънце проби облаците и обля света в ярка светлина, която отразена от водите на Темза, нахлу през прозореца. Сърцевината на малкия червен камък между палеца и показалеца на Бритмаер изведнъж оживя. Напомни ми на въглен, скрит дълбоко сред пепелта, който при течение за секунда озарява цялото огнище. Блясъкът на камъка обаче бе по-жив.

За пръв и последен път при срещите ми с Бритмаер го видях да губи самообладание. Застина с вдигната във въздуха ръка. Чух го как бързо си пое въздух, после завъртя камъка и вътрешността му отново се озари от живото червено пламъче. Стрелкаше се напред-назад, сякаш пленник на камъка бе искрица от мълнията на Мьолнир.