Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 45

Подредих редица редуващи се златни и сребърни монети. На пръв поглед ми хареса, но когато обърнах да ги погледна от другата страна, останах разочарован. Три от монетите бяха повредени с грозни, дълбоки нарези.

— Жалко — казах. — Тези белези повреждат повърхността и изличават изображенията.

— Няма как — подхвърли Турулф. — Има ги по почти половината стари сребърни монети, които пристигат от северните земи. Чужденците го правят, особено в Швеция и земите на русите. Нямат доверие на монетите. Мислят ги за фалшификати, олово, покрито със сребро или бронз, намазан със златна боя. Не е трудно за изработка, дори в тази малка работилница. Затова когато им се даде монета, те забиват върха на ножа си в нея и остъргват повърхността, за да проверят метала в дълбочина.

Зарязах идеята за наниза и събрах огърлиците и брошките, които реших, че може да се понравят на Елфгифу. Турулф изготви внимателно списък на това, което взимах. Заключихме хранилището и един от навъсените пазачи на Бритмаер ме съпроводи до двореца.

Поисках да видя иконома на кралицата и му казах, че ѝ нося бижута. Той се бави около час, след което се върна и съобщи, че кралицата била твърде заета, да се върна на същия ден след седмица и да поискам нова среща.

Докато излизах от двореца, по рамото ме потупа кожено чуканче и един глас каза:

— О, това ако не е младият ми приятел, ловецът. — Извърнах се и видях Кяртан, едноръкия хускарл. — Някой каза, че си си намерил работа при Бритмаер, монетния майстор, но като гледам навъсеното ти лице, май си открил съкровището на Фафнир и пак си го изгубил.

Измърморих, че трябва да се връщам в работилницата. Пазачът на Бритмаер вече пристъпваше нетърпеливо.

— Почакай малко — каза хускарлът. — В края на всяка година даваме гемот, паметен пир. Повечето ни хора са още в Дания с Кнут, но пак ще се съберем достатъчно ветерани и завърнали се в домашен отпуск. Всеки хускарл трябва да води по един ординарец. Искам да те взема с мен, в памет на добрия ми приятел Едгар. Приемаш ли?

— С удоволствие, сър — отговорих.

— Имам само едно условие — продължи Кяртан. — В името на аезирите, намери си нови дрехи. Искам прислужника ми да изглежда добре. Онази червеникава туника, която носи последно в Нортамптън, още тогава изглеждаше вехта.

Хускарлът има право, помислих, когато се върнах в стаята си и извадих изтритата туника от торбата. Беше избеляла, мръсна и прокъсана, а и ми стягаше. В Англия напълнях, отчасти заради движението и добрата храна при Едгар, но най-вече заради пивото. За миг помислих да заема нещо от Турулф, но реших, че в неговите дрехи направо ще плувам. А и вече му бях длъжник покрай посещенията в кръчмата. Бритмаер ми осигуряваше храна и квартира, но не и заплата, така че пиенето винаги плащаше Турулф.