Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 44

— Виждаш ли как висулката се държи на верижката за тази примка. Когато попадна у чичо, беше счупена и нашият майстор трябваше да я приведе във форма. После подсили линиите — малко бяха избледнели.

Взех колието — лесно се виждаше мястото на поправката и белезите от новата гравюра.

— Майсторът ви не го бива много, а? — подхвърлих.

— Честно казано, не. Но и повечето ни клиенти не са особено придирчиви — призна Турулф. — Той е гравьор, не ювелир. Виж тук. Това би могъл да поправи, ако имаше камъни да запълни дупките. — Подаде ми огърлица от червени кехлибарени мъниста на сребърна верижка. След всяко трето мънисто в изящен сребърен клипс имаше кристал, голям наполовина колкото орех. Отразяваха светлината от изсечените си, полирани повърхности като късове гладък, свеж лед. Три от първоначалните седем липсваха, въпреки че се бяха запазили сребърните им обкови. Цяла огърлицата би била разкошна. Сега приличаше на зъбата усмивка.

— Мислех, че в работилницата на чичо ти се правят бижута — казах.

— Нищо сложно — отговори Турулф, измъкна от сандъка една кожена кесия и развърза ремъците ѝ. — Ето в това ни бива най-много — каза и извади огърлица.

Сърцето ми подскочи. Представляваше сребърни монети, свързани със златни брънки. Бях виждал такъв наниз на врата на Елфгифу. Само него носеше в деня на първата ни среща.

— Чичо ти каза, че мога да прегледам сандъка и да подбера каквото сметна, че ще хареса кралицата.

— Давай — разговорливо каза Турулф, — но се съмнявам, че ще откриеш нещо. Чичо ми познава клиентите и запасите си до последната дрънкулка.

Беше прав. Прерових сандъка със счупени бижута и открих само две мънистени огърлици, няколко тежки брошки и пръстен. Едва ли представляваха извинение да посетя Елфгифу.

— Ще може ли да направите за нея огърлица от монети? — попитах с надежда. — Знам, че ги харесва.

— Ще трябва да попитам чичо, той е експерт по монетите. Умира си за тях, което сигурно е нормално за монетен майстор. Чакай, ще ти покажа.

Обърна на работния тезгях втора кесия, от която на малък куп се посипа каскада монети. Бяха все различни по големина, някои големи и тънки, други дебели и кръгли, като късове руда. Повечето бяха сребърни, но имаше и златни, медни и бронзови, и дори изсечени от олово. Някои имаха дупки в средата, други представляваха шестоъгълници или малки квадрати, но повечето бяха кръгли или почти кръгли. Имаше много загладени от употреба, но на места още се различаваха буквите и изображенията. На една разчетох гръцкото писмо, на което ме бяха учили ирландските монаси, на друга исландски руни. Няколко бяха с писмо на вълнички, като набраздено от бриз море. Почти на всички имаше символи — пирамиди, квадрати, меч, дърво, листо, няколко кръста, профил на крал, Бог с две лица, а на една — два триъгълника, които се кръстосваха в шестоъгълна звезда.

Подредих монетите на тезгяха, като пулчета в детска игра, в редица, от която да излезе красива огърлица за възлюбената ми. Вместо това мислите ми отлетяха като Хугин и Мунин, птиците на Один, които следят и докладват на господаря си за всичко, което се случва по света. По какви незнайни пътища, се зачудих, тия странни монети са стигнали до сандъка на монетния майстор на крал Кнут? От колко далеч ли идат? Кой ги е направил и защо е избрал точно тези символи? Пръстите ми докосваха един непознат свят, по-голям, отколкото си бях представял, свят, който тези малки кръгчета и квадрати бяха пребродили пътеки, по които ми се прииска да мина и аз.