Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 37

Разкъсван от мъка, за миг се зачудих дали няма да ме отпрати завинаги. Лъжех се.

— Мислех си как двамата с теб да продължим да се срещаме — не често, но поне когато е безопасно.

Изпълни ме надежда. Щях да се подчиня на решението ѝ, колкото и да ме наранеше то.

Елфгифу като че ли за миг се разсея. Играеше с бижутата в кутийката, вдигаше някоя огърлица, после я оставяше да се свлече през пръстите ѝ, взимаше пръстен или брошка и ги извърташе към светлината.

— Има начин, но ще трябва да си наистина дискретен — каза накрая.

— Ще изпълня всяко ваше желание.

— Уредила съм да живееш при Бритмаер, човека, който доставя повечето от бижутата ми. Дойде да ме види тази сутрин и да ми покаже последните си неща, и аз му казах, че за в бъдеще предпочитам да настаня при него свой човек, някой който познава вкусовете ми — каза го без ирония, — така че пристигне ли нещо интересно от чужбина, да ми бъде показвано незабавно.

— Не разбирам нищо от бижута, но разбира се, ще се постарая — обещах.

— Помолих Бритмаер да те обучи. Ще имаш предостатъчно време. Естествено няма да те учи лично той, а някой от хората му. А сега върви. Ще те повикам, когато сметна, че е безопасно.

Един от слугите на Елфгифу ми показа пътя към монетарницата на Бритмаер, и добре че го направи, защото работилницата се падаше далеч от двореца, в сърцето на града, до новата каменна черква „Св. Павел“. Речен Лондон ми приличаше на един по-голям Дъблин все същата смрад на зловонна тиня, същата плетеница кални улици отвеждащи от кейовете към вътрешността, и безразборно разхвърляни схлупени къщи. Все пак лондонските бяха по-богаташки, с масивни греди вместо дъблинските кирпич и ракита.

Слугата ме поведе по малка улица, която водеше към реката. Ако не бе спрял пред вратата на сградата, щях да взема дома на Бритмаер за склад, при това солиден.

В отговор на почукването ни се отвори малко прозорче. Когато слугата се представи, отвориха масивната врата, която веднага пак се затворя зад гърба ми.

Неволно премитах, за да се нагодя към полумрака в преддверието. Препречените с решетки прозорци бяха малки и високо по стените. Мъжът, който ме пропусна, приличаше повече на прост ковач, отколкото на изящен ювелир и аз бързо заключих, че е само пазач. Изсумтя, когато чу името ми и ми махна да го последвам. Докато пресичахме тъмната стая, дочух приглушено монотонно потракване, металически звук, не на равни интервали, но натрапчив. Не можех да си представя на какво точно се дължи.

Встрани имаше малка врата, която водеше към тясно стълбище, а то отвеждаше към горния етаж на сградата. Къщата отвън ми се бе сторила бедна, дори спартанска, но горният етаж се оказа дори по-комфортен от двореца, който току-що бях напуснал. Въведоха ме в първата от няколкото големи, просторни стаи, очевидно приемна, при това скъпо обзаведена. Драпериите по стените, за които предположих, че са внесени от земите на франките, бяха майсторски изтъкани в бледо златно и зелено. Столовете бяха семпли, но скъпи, а масата бе покрита с пъстра покривка, мода, с която се сблъсквах за първи път. Имаше лети бронзови свещници и дори стъклени, вместо обичайните рогови прозорци, като всичко говореше за богатство и дискретен, добър вкус.