Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 38

Единственият човек в стаята бе седнал зад масата старец, който тихо похапваше ябълка.

— Значи ти си човекът на кралицата — каза. Съдейки по дрехите и маниерите му, очевидно стоях пред собственика. Носеше тъмносива туника със старомодна кройка и удобни, широки панталони. На краката си имаше износени, но красиво бродирани чехли. Съмнявам се, че изправен щеше да стигне и до гърдите ми, а забелязах и че е прегърбен. Държеше главата си внимателно свита сред раменете; ръката, стиснала ябълката, бе покрита със старчески петна. И все пак дребното му, слабо лице с леко извит нос и сближени очи, бе младежки розово, сякаш невиждало вятър или дъжд. Косата, непокътната от годините, бе чисто бяла. Изглеждаше много запазен. Невъзможно бе да разчетеш каквото и да било във воднистите, яркосини очи, които проницателно ме наблюдаваха.

— Разбираш ли нещо от бижута и скъпоценни метали? — попита.

Готвех се да кажа на този приличащ на гном мъж, че две години съм прекарал в ирландски манастир, където изкусни майстори правеха фини предмети за прослава на Господа — мощехранителници, дискоси, епископски жезли и прочее — от злато и сребро, инкрустирани с емайл и скъпоценни камъни. Но когато срещнах погледа на безизразните, проницателни очи, казах само:

— Ще се радвам да се науча.

— Много добре. Аз, естествено, съм щастлив да задоволя молбата на кралицата. Тя е една от най-добрите ми клиенти. Ще ти осигурим квартира и храна — безплатно, разбира се, въпреки че нищо не се спомена за заплата. — После, обръщайки се към вратаря зад мен, каза: — Повикай Турулф.

Слугата излезе от нова врата. Когато я отвори, вътре нахлу същият странен шум, сега далеч по-силен. Като че ли идеше от долния етаж. Сега си спомних на какво ми напомни. Като момче се бях сприятелил с Тиркир, ковача. Когато ковеше масивно парче желязо, между ударите си почиваше и оставяше чука леко да отскочи от наковалнята. Точно това чувах сега. Звучеше така, сякаш десетина Тиркира потракваха с чуковете си в нестроен хор.

Нова вълна шум придружи младия мъж, който пристъпи в приемната. Турулф беше на моя възраст, осемнадесет или деветнадесетгодишен, но по-висок. Добре сложен младеж, с жизнерадостно лице, обрамчено от редичка червеникава брада, компенсираща факта, че собственикът ѝ е започнал преждевременно да оплешивява. Беше червендалест и се потеше.

— Турулф, ще бъдеш ли така добър да заведеш младия ни приятел Торгилс в някоя стая за гости — крайната, бих предложил. Ще остане тук известно време. По-късно следобед можеш да го доведеш в дюкяна на реката. — Със заучена учтивост старецът изчака да изляза от вратата, преди да отхапе отново от ябълката си.