Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 36

На сбогуване с Джудит, тя само стисна ръката ми и прошепна:

— Торгилс, грижи се за себе си. Не забравяй дните с нас. Помни как Едгар… — Не довърши. Сълзите я задавиха.

Валя през по-голямата част от пътя ни на югоизток, същият, по който пристигнахме през пролетта. Аз имах и друго притеснение. „Далеч от палата, далеч от белята“, гласеше една от многото поговорки на Едгар и с приближаването на столицата за първи път започнах да си давам сметка колко пагубна може да бъде връзката ми с Елфгифу. Продължавах да съм влюбен в нея и да копнея да я видя и притисна в обятията си, но и знаех, че опасността да ни разкрият ще е много по-голяма в Лондон, отколкото в глухата провинция. Лятата кампания бе приключила и се носеха слухове, че Кнут скоро ще се завърне в Англия. Като негова кралица, или по-скоро една от кралиците, Елфгифу естествено се очакваше да присъства на посрещането му. Беше решила да се върне в Лондон, защото Ема се бе установила в Уинчестър, който Кнут бе провъзгласил за английската си столица. Нормално бе да се ширят клюкарски догадки кой град и коя съпруга ще предпочете той. Събитията се подредиха така, че тази зима той не се прибра в Англия и отново повери държавните дела на граф Торкел Високия и архиепископ Улфстан.

Докато слугите разтоварваха каруците пред двореца, аз приближих иконома на Елфгифу и питах получавал ли е някакви разпоредби за мен. Нямаше такива. Икономът предложи да се върна в квартирата на скалдовете, откъдето щеше да ме повика при нужда.

Чувствайки се пренебрегнат, поех по калните улици, мъчейки се да заобикалям мръсните локви по непавирания път и стичащата се от сламените покриви вода. Заварих квартирата със спуснати капаци и заключена. Тропах на вратата, докато един съсед не се провикна, че хазяйката била на гости у роднини и ще се върне чак надвечер. Докато се прибра, аз вече бях подгизнал. Тя ми каза, че всички скалдове на служба при Кнут още били в Дания. Тези като разсеяният ми учител Херфид, без официално назначение в двора, се разотишли. Помолих я да остана в къщата няколко дни, докато се реши бъдещето ми.

Седмица мина, преди Елфгифу да изпрати човек за мен. Отидох изпълнен с големи надежди, спомняйки си последното посещение в покоите ѝ в двореца. Този път обаче ме въведоха в стая за аудиенции. Заварих Елфгифу да разглежда една кутия с бижута.

— Торгилс — започна и тонът ѝ ме предупреди, че това не е любовна среща и че разговорът ни ще е по същество. Все пак забелязах, че тя изчака, докато слугата напусне стаята. — Искам да ти кажа нещо за живота в Лондон. — Тук замълча. Виждах, че се опитва да открие вратичка между чувствата си и предпазливостта. — Лондон не е Нортамптън. Този дворец има много очи и уши, и е пълен с хора, които, от ревност или амбиция, са готови на всичко, за да ме унищожат.

— Не бих сторил нещо, което да ви изложи на опасност, милейди — казах бързо.

— Знам, но не те бива да криеш чувствата си. Любовта е изписана на лицето ти. Това е едно от нещата, които ме изпълваха с умиление в провинцията. Не помниш ли как Едгар ти се подиграваше — казваше „Любов и кашлица не можеш да скриеш“. Знаеше толкова много поговорки. — Тъжно замълча. — Затова колкото и да се опитваш да прикриеш любовта си, не мисля, че ще успееш. И ако тази любов е непрекъснато на показ пред очите ми, не мога да гарантирам, че няма да откликна и да издам всичко.