Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 34

Глиганът стоеше мрачен и заплашителен, с настръхнала по гърба четина и ниско сведена глава, с кървясали, късогледи очи.

— Следете ушите господарю, следете ушите — предупреди Едгар.

Елдорменът не бе страхливец, в това няма съмнение. Хвана здраво копието си и тръгна към глигана. Предизвикваше го. Видях как ушите на звяра прилепнаха назад, сигурен знак, че се готви да нападне. Черното му тяло потрепери и се метна напред. Краката и копитата му се движеха толкова бързо, че ги виждах размазани.

Елдорменът знаеше какво прави. Застина на място и леко наведе копието, за да посрещне удара. Прицелил се бе правилно. Глиганът се наниза на острието и нададе страховито гневно квичене. Попадението изглеждаше смъртоносно, но елдорменът се оказа твърде бавен. Инерцията на атаката го извади от равновесие и той отхвръкна встрани. Стовари се на земята и тези, близо до него, чуха как изхрущя рамото му.

Глиганът се втурна напред със стърчащо от тялото копие. Безпрепятствено разкъса кръга от кучета и мъже; бягаше обезумял от божа, а от хълбока му се стичаше тъмночервена диря кръв. Хукнахме след него, водени от Едгар и виещите от страх и възбуда кучета.

Звярът бе тежко ранен и не стигна далеч. Лесно следяхме шумното му, безогледно отстъпление. После изведнъж шумът замря.

Едгар застина на място и задъхан вдигна ръка.

— Спрете! Всички спрете!

Тръгна напред много бавно и предпазливо. Аз го последвах, но той ми махна да стоя на безопасно разстояние. Навлязохме сред дърветата. Кървавата следа водеше към гъст храсталак изтравниче, безредно увити бодли и клони, през които не можеха да минат дори кучетата. Виждаха се смачканите и откъснати листа, и натрошените клони, там, където животното се бе влязло стремително в храстите.

Чух как някой рязко и болезнено пое дъх. Огледах се и видях елдормена, стиснал счупената си ръка. Беше ни последвал, куцукайки през гората. С него бяха трима от благородните му гости. Пристъпваха нерешително, явно потресени.

— Дайте ми минутка да се приготвя, господарю — каза Едгар. — После ще го последвам.

Елдорменът, замаян от божата и шока, не каза нищо. Аз понечих да последвам Едгар, но една ръка тежко се стовари на рамото ми.

— Стой мирно, хлапе — ми каза нечий глас. Извърнах се — спрял ме бе Кяртан, едноръкият хускарл. — Само ще пречиш.

Погледнах Едгар. Сваляше кожените гети, за да има по-голяма свобода на действие. Обърна се към господаря си и му отдаде чест с копието, след което се обърна към храста, прехвърли копието в лявата си ръка, хвана го близо до острието, коленичи и пропълзя в тунела, право към очакващия го звяр.

Затаихме дъх, очаквайки самоубийственото нападение на глигана. Не последва нищо.