Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 27

— От теб ще излезе първокласен птичар — бяха думите на Едгар, а аз цял пламнах от удоволствие.

Два дни след изблика на Елфгифу на банкета, за първи път позволихме на сокола да излети без верижката, критичен и деликатен момент в обучението ѝ. Призори го отнесохме на тихо място, далеч от бурга. Едгар размаха примамката; застанал на петдесетина крачки от него, аз свалих кожената качулка на сокола, разхлабих ремъците и вдигнах високо ръка. Птицата веднага засече въртящата се примамка, изхвърча от ръкавицата с мощен отскок, който усетих чак в рамото си и смъртоносно се стрелна право към целта. Впи се в кожената примамка с такава сила, че я откъсна от ръцете на Едгар и я отнесе ведно с влачещото се след нея въже на едно дърво. С Едгар се вцепенихме, чудейки се дали ще се възползва от възможността да отлети на свобода. Не можехме да я спрем. Но когато бавно вдигнах ръка, соколът покорно се стрелна обратно към ръкавицата. Наградих я с къс сурово гълъбово месо.

— Значи най-после дойде да си получи кралския пай — тихо ми подхвърли Едгар на връщане, когато видя кой чака пред птичарника. Елфгифу беше в компанията на двама слуги. За миг се подразних от скрития намек в думите на Едгар, после пак ме обхвана познатото чувство — краката ми омекнаха в присъствието на най-красивата и желана жена на света.

— Добро утро, господарке — каза Едгар. — Дойде да видиш исландския сокол ли?

— Да, Едгар — отговори тя. — Готова ли е вече птицата?

— Не още, господарке. Седмица или десетина дни и ще я подготвим за лов.

— А измисли ли ѝ име? — попита Елфгифу.

— Кръсти я Торгилс.

Елфгифу се извърна към мен така, сякаш ме виждаше за първи път в живота си и попита:

— И какво име измисли за сокола ми? Дано да ми хареса.

— Хаброк — отговорих. — Дългобедрата, заради пухкавите пера по краката ѝ.

Сърцето ми подскочи от леката ѝ усмивка.

— Знам. Според легендите за старите богове, Хаброк значи и „най-добра сред соколите“, нали?

Имах чувството, че ще литна.

— Едгар — продължи тя, — няма да забравя обещанието ти. След десет дни, броено от днес, излизаме на лов. По два пъти в седмица, ако соколите са във форма.

Така започна най-идиличната ми есен в Англия. Елфгифу пристигаше при птичарника на кон, обикновено с по една придружителка, понякога и сама. С Едгар я чакахме също на коне. Кои птици да извеждаме, зависеше от дивеча. Едгар обикновено взимаше някой от перегрините, аз — исландския сокол, а Елфгифу поемаше от ръцете ни мерлина или някой от врабчарите, които бяха по-леки и подходящи за носене от жени. Винаги яздехме до едно и също място, обширно открито пространство, нещо средно между степ и блато, където птиците имаха място за летене. Там спъвахме конете и ги оставяхме на грижите на слугинята на Елфгифу, и прекосявахме голото място, което с туфите си трева, малки храсти, езерца и канавки, бе идеален дом за преследвания от нас дивеч. Едгар пускаше любимия си перегрин, опитната птица се издигаше все по-високо и високо в небето и кръжеше там, докато не засечеше плячка. Ние продължавахме пеша. Понякога стряскахме някоя патица в канавките или бекас в храстите. Подплашеното животно се вдигаше във въздуха, перегринът набелязваше посоката на полета му и се спускаше право надолу, нагаждаше се към скоростта на жертвата и се стоварваше върху ѝ като перната светкавица, изпратена от Тор. Понякога я убиваше с един удар, друг път дивечът се изплъзваше или снишаваше; тогава перегринът се издигаше за нова атака или преследваше плячката си по земята. Сравнително рядко тя избягваше; тогава с Едгар завъртахме примамките и примамвахме разочарованата, ядосана птица да се върне на ръката ни.