Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 26

Повечето птици, с изключение на исландския сокол и на един от врабчарите, бяха вече обучени и след порастването на новите пера трябваше само да си припомнят ловните задължения. Но исландският сокол бе пристигнал наскоро, затова и очите му бяха зашити.

— Така птицата стои мирна по пътя — обясни ми Едгар. — Пристигне ли, малко по малко отпускам конеца, за да може постепенно да огледа и свикне с новия си дом. Може да изглежда жестоко, но единственият друг начин е да пъхнеш главата ѝ в кожена качулка, а аз не обичам да го правя с птица, заловена след като се е научила да ловува. Сложиш ли твърде скоро качулката, можеш да я ожулиш и нараниш.

Сметна за нужно и да ме предупреди:

— Кучето с времето започва да разчита на господаря си, докато ловната птица запазва независимостта си. Можеш да опитомиш птицата и да я обучиш, и няма по-голямо удоволствие от това да я видиш как застига плячката, а после как се връща на ръката ти. Но помни, че излети ли птицата, тя може и да избере свободата. Това разбива сърцето на соколаря.

Птиците ме привличаха заради свободолюбивия си дух, а и бързо открих, че ме бива да се оправям с тях. Едгар ме пробва на един от малките врабчари, най-прозаичната от поверениците му, още необучена птица. Показа ми как да завържа десетсантиметровите ремъци към краката ѝ със специален възел и да прекарам по-дългата каишка през металните пръстени в краищата им и ми даде защитна ръкавица. Всеки ден носех на врабчаря прясно убитата му мишка и го окуражавах сам да идва при топлия труп в ръката ми. При пристигането си врабчарът беше шумен и избухлив — според Едгар сигурен знак, че са го хванали още голишарче, — а след две седмици вече подскачаше напред-назад като кокошка. Едгар призна, че никога не е виждал толкова бързо опитомен сокол.

— Ти май наистина имаш подход към жените — подхвърли многозначително, тъй като само женските соколи стават за лов.

Накрая Едгар реши, че съм достоен да обуча исландския сокол. Смело решение, и донякъде суеверно — може би реши, че като неин „сънародник“ ще разбера по-добре птицата. А може и да играеше по-подмолна игра, нали знаеше, че съм дошъл в Нортамптън по изричното настояване на Елфгифу.

Ходех при сокола два или три пъти на ден, хранех я — птицата отново бе женска — и веднъж седмично я къпех в жълт прах, за да прогоня бълхите, давах ѝ да кълве пилешки крила, за да заякнат мускулите на врата и тялото ѝ, и протягах новата си ръкавица — много по-здрава от предишната, — за да скача от стойката си на ръката ми. След месец соколът бе достатъчно питомен да му се сложи качулка. Започнахме да излизаме навън; пусках великолепната опръскана с бяло птица на дълга верижка да обира късовете месо, които предварително поставях на някой пън. Още седмица и Едгар подхвърляше във въздуха кожен чорап, „украсен“ с гълъбови криле, а соколът, още завързан, излиташе от ръкавицата ми, поразяваше примамката и я приковаваше към земята, за което получаваше на града гълъб.