Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 25

Музиката се извиси до кресчендо и внезапно замря. Танцьорите със смях и залитане се заковаха на място и ето че пред мен се озова арфистката, триумфираща с успеха си от вечерта. Аз леко опиянен, протегнах ръка, придърпах я в прегръдките си и я целунах. Миг по-късно се разнесе трясък, какъвто малцина в залата изобщо бяха чували — от строшено скъпо стъкло. Надигнах глава и видях изправената Елфгифу. Беше метнала стакана си по масата. Под изумените погледи на чичо си и гостите, тя изхвърча от залата с гневно вдигната глава.

Все още залитайки пиянски, ме налегна тъга. Бях обидил жената, която обожавах.

— Войната, ловът и любовта носят и сладост, и мъка — подхвърли ми на другата сутрин поредната си поговорка Едгар. Готвехме се да отидем при птиците и да нахраним соколите.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, макар да разбрах защо спомена и любовта.

— Нашата господарка има избухлив нрав.

— Защо го казваш?

— Стига, хлапе. Знам Елфгифу още от хърбаво хлапе. Все гледаше да се измъкне от бурга. Прекарваше половината си време при мен и жената. Играеше като най-обикновено дете, нищо че правеше повечко бели. Ставаше цяла лисичка, ако я хванеш. Но е с добро сърце и ние си я обичаме. Много бяхме горди, когато я омъжиха за Кнут.

— Какво общо има това с избухливия ѝ нрав?

Едгар се спря с ръка на вратата на птичарника и ме погледна право в очите. В неговите имаше весела искра.

— Не си мисли, че си първият, когото е харесала — каза. — Почти веднага, след като пристигна, стана ясно, че не ставаш за кучкар.

Зачудих се за какво са се довлекли чак от Лондон, питах домакина и той ми каза, че са те включили към ескорта на господарката по нейно изрично настояване. Аз заподозрях нещо, но не бях сигурен до сцената снощи. И тя е права — продължи той. — Напоследък покрай другата кралица, Ема, с нея не се отнасят добре, а Кнут все го няма. Бих казал, че и тя има право на свой живот. Елфгифу винаги е била изключително добра с мен и жената. Когато датчаните отвлякоха дъщеря ни, тя предложи да плати откупа, ако открием момичето. И наистина ще го направи.

Настъпи сезонът за лов със соколи. От два месеца подготвяхме вече сменилите оперението си птици. В птичарника живееха три перегрина, един чучулигар, двойка малки ястреби — врабчари и скъпият исландски сокол, който ме вкара в беля. Исландският сокол, каза ми Едгар, струва колкото теглото си в чисто сребро или „колкото трима роби или четири непохватни кучкаря“. Ходехме в птичарника всеки ден, както казваше той, да „очовечим“ птиците. Това значеше да ги хващаме и привикваме към хора; докато растяха перата им, ги захранвахме със специална храна, за да укрепнат. Едгар се оказа също толкова опитен с птиците, колкото и с хрътките. Предпочиташе да храни дългокрилите соколи с гълъби, змиорки и отровни змии, а късокрилите ястреби — с мишки. Сега разбрах защо под стойките им има пясък — събирахме барабонките на всяка птица и Едгар внимателно ги изследваше. Обясни ми, че ловните птици страдат от човешки болести като краста, ревматизъм, глисти, афти и кашлица. Когато засече признаци на подагра в един от по-старите перегрини, ме изпрати да изнамеря таралеж, който обяви за единствения лек в случая.