Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 157

— Разбрах, че скоро заминаваш за Миклагард — казах. — Бих искал да дойда с вас.

— Ще си ни от полза, ако и в търговията си добър като в числата — отговори Ивар, — но първо трябва да убедиш и мъжете ми.

Още озадачени, варангите прибираха заровете си от подноса. Спрях един, който тъкмо вдигаше двата си зара.

— Залагам. По-високото печели — казах.

Варангът подсмръкна, после хвърли заровете. Не се изненадах, че се паднаха две шестици. Заровете почти със сигурност бяха с метална сърцевина.

Взех ги, уж понечих да ги хвърля, после оставих единия и избрах друг от купа, кокален, стар и напукан. Този път щях да прибягна до наученото при йомсвикингите. Стиснах здраво двата зара в шепа и усетих как по-старият се напука. Отправяйки мълчалива молитва към Один, запратих с всичка сила заровете към подноса. Один, който измислил заровете за забавление на хората, чу молбата ми. По-старият зар се разцепи. Сега показваше шест и две; другият все така спря на фалшивата шестица.

— Май печеля аз — казах и варангите се превиха от смях. Победеният варанг се намръщи и щеше да ме удари, ако Ивар не каза рязко:

— Фройгер! Достатъчно.

Фройгер грабна заровете си и изскочи от стаята, вбесен и унизен, а аз разбрах, че съм си спечелил опасен враг.

Фелагът бе чакал завръщането на Вермундур и Ангантур, за да потегли към Миклагард. Преброих деветима варанги, включително Ивар, и около тридесет холопи, чиято задача бе да гребат на леките речни кораби, които натовариха с бали кожи. Някои варанги взеха и жените си, нещастниците бяха отчасти робини, отчасти наложнички. Ивар, както се полагаше на ранга му, съпровождаха три от жените и двама от синовете му, хлапета на не повече от седем-осем години, към които бе силно привързан. Или експедицията ни наброяваше повече от петдесет души.

Пътят към Миклагард минаваше нагоре по реката, през Киев, затова се изненадах, когато флотилията ни тръгна по течението, в обратна посока. Реших, че ще е най-добре да не питам защо. Ясно си давах сметка, че продължавам да не съм добре дошъл във фелага. И не беше само Фройгер. Другите като че ли завиждаха на лекотата, с която спечелих благоразположението на Ивар, и на богатия ми запас от кожи. Не бях положил вара, клетвата на братството, значи нямаше да деля с никого печалбата си. Варангите мърмореха и демонстративно ме оставяха да се оправям както мога с готвенето и изнамирането на място за спане. Или едва ли не по необходимост прекарвах повечето си време на лодката на Ивар и спях в шатрата му, когато нощувахме на брега. Това само влоши нещата, защото варангите скоро ме приеха за негов фаворит. На моменти ми хрумваше, че главатарят им нарочно ме е превърнал в отдушник на недоволството им. Бяха необуздана пасмина и като глутница диви кучета, само полуопитомени. Сплотяваше ги единствено неумолимата воля на Ивар; изчезнеше ли тя, щяха да започнат да се джавкат един друг за огризките и за това кой да бъде следващият главатар.

В самия Ивар се криеше непредсказуема смесица от злоба, гордост и хитрост. Два пъти го видях да се налага над групата единствено и само с груба сила. Обичаше да се движи с къс камшик с дебела, украсена със сребро дръжка и вплетени по краищата тънки ивици олово. Мислех, че е символ на властта му или може би наказва с него мързеливите холопи. Но за първи път видях да го използва, когато един варанг се поколеба дали да изпълни дадената му заповед. Чуди се за части от секундата, което бе достатъчно Ивар да се метне върху му. Ударът бе още по-шокиращ, защото дойде съвсем неочаквано. Тежестите по камшика лизнаха цялото лице на мъжа. Той падна на колене и изплашен да не е ослепял, вдигна ръце към очите си. После се изправи и залитайки, отиде да изпълни заповедта; цяла седмица след това по бузите му имаше коричка засъхнала кръв.