Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 155

Смесеното алчно население на Алдейгуборг не знаеше покой. Градът на теория се подчиняваше на владетеля на Киев, голям град на няколко дни път на юг. Той назначаваше за регент някой член на семейството си, но истинската власт бе в ръцете на търговците, особено на по-добре въоръжените сред тях. Наричаха ги варанги, име, което сам впоследствие гордо носих. При първата ни среща обаче останах отвратен от поведението им. Бяха чисти разбойници, повечето от шведски произход, дошли в Гардарики да натрупат богатство. Някои се цанеха за наемни войници, други постъпваха във фелаги, които се представяха за търговски сдружения, но малко се различаваха от пиратски шайки. Добилият най-незавидна слава фелаг бе този на Вермундур и Ангантур. Нямаше по-страховит главатар от Ивар Безмилостния. Вдъхнал бе на Вермундур и Ангантур такъв ужас, че първата им работа, когато пристигнахме, бе да ме отведат право при него и да докладват и потърсят одобрението му за свършеното.

Ивар царуваше — няма как иначе да го нарека — в голям склад до реката. Като всички сгради в Алдейгуборг, и тази бе едноетажна, но сравнително голяма. Двама раздърпани пазачи висяха при портала и проверяваха всички, прибираха оръжията, ако намереха у посетителите такива и искаха подкуп, за да те пуснат вътре. След мръсния двор ме отведоха в по варварски зловонната квартира на Ивар. Единствената стая бе украсена в стил, който впоследствие разбрах, че предпочитат вождовете на изток. По стените висяха тежки брокати и килими, основно в червено, черно и синьо. Единствените мебели бяха възглавници и ниски дивани; стаята се осветяваше от увесени на вериги тежки месингови лампи. Горяха, нищо че беше обяд, и помещението миришеше на восък и застояла храна. На подноси по пода се търкаляха огризки, килимите бяха на петна от разлято вино и квас, т.нар. местна бира. Покрай стените бяха наклякали или стърчаха половин дузина варанга в торбести шалвари и широки, прихваната с колан ризи. Някои играеха на зарове, други разговаряха лениво, но всички гледаха да засвидетелстват почит към предводителя си.

Ивар бе един от тези забележителни мъже, които с вида си веднага предизвикват страх. При пътешествията си съм срещал и много по-велики хора, а съм се сблъсквал и с такива, които нарочно вдъхват ужас със заплашителни жестове или маниер на говорене. Ивар налагаше волята си заради излъчващата се от цялото му същество неподправена животинска заплаха. Беше между четиридесет и петдесетгодишен, нисък и набит като пехливанин. Явно си падаше и конте — носеше ръждивочервеникава кадифена туника и копринени шалвари, а краката му обгръщаха меки жълти ботуши, обточени с кожа. Късите му, силни ръце завършваха с малки длани, дебелите му пръсти бяха обсипани със скъпи пръстени. Най-силно впечатление обаче правеше главата му, също толкова топчеста като тялото, с цвят на стара слонова кост, чертите подсказваха смесен произход, викингски и азиатски. Очите му бяха тъмнокафяви, гъстата дълга брада — напомадена и парфюмирана. Стелеше се по туниката му като лъскаво черно животинче, в пълен контраст със скалпа, който бе обръснат до кожа, с изключение на един-единствен къдрав кичур, който падаше чак на лявото му рамо. Това изглежда се считаше за признак за високопоставеност, за каквато претендираше Ивар. Моето внимание пък привлече дясното му ухо. Красяха го три обеци — две перли с голям диамант между тях.