Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 154

— Кожите, върху които съм седнал, също — продължих. — Вашите кожи са ей там, честна заплата за стоките, които бяхте оставили.

Двамата се посъвзеха от изненадата, че проговорих на езика им.

— Откъде се взе пък ти? — попита наежено единият, явно взел ме за съперник. — Тук е нашата територия.

— Дойдох с кожите — казах.

Повярваха ми чак когато огледаха следите от ските на спътниците ми. Очевидно идваха от смълчаната гора и отново се връщаха там. После търговците забелязаха кожената ми шапка и мокасините, ушити от Алба.

— Искам да стигна до брега — казах. — Ще ви платя.

Двамата се спогледаха.

— Колко? — попита направо дългоносият.

— Две кожи от бялка — предложих. Предложението ми трябва да бе щедро — двамата веднага кимнаха в знак на съгласие, после този, който сигурно беше водач, се обърна към спътника си и каза:

— Дай да видим какво са ни оставили.

Разрови из кожите, после очевидно доволен се извърна към лагера и нададе силен вик. От храстите се появи жалка процесия. Четирима мъже, увити в опърпани, мръсни дрехи, тежко пристъпяха на малки квадратни ски. Влачеха груби шейни. Тях сабме наричаха боазо, носачите на търговците на кожи. Товареха шейните с примирението на троли. Разбираха най-много няколко думи от езика на господарите си и всяка команда се съпровождаше от простички жестове, ритници и удари.

Двамата търговци, Вермундур и Ангантур, обясниха, че са тук от името на фелага си. Йомсвикингите наричаха така братството си, но в устите на тия двамата смисълът на думата се опорочаваше. Фелагът им представляваше група търговци, положили клетва да си помагат един на друг и да делят печалбата и разходите. Скоро обаче ми стана ясно, че Вермундур и Ангантур не биха се поколебали да измамят „колегите“ си. Поискаха белките предварително и изобщо не ги споменаха, когато пристигнахме в търговския град Алдейгуборг.

В живота си не бях виждал повече кал. Човек затъваше до глезените; само за един ден изгубих и двете си мокасини, и трябваше да си купя ботуши. Изграден на заблатен речен бряг, Алдейгуборг се намира в областта Гардарики, земята на крепостите, и се явява граничен пункт към ширналите се на изток територии. Градът е заобиколен от безкрайна гора и всички къщи са дървени. Стените са от квадратни трупи, покривите — от дървени шиндели, всеки двор е опасан с висока ограда пръти. Къщите са строени безразборно; няма главна улица и почти не се правят опити пътищата да се поддържат проходими. От време на време слагат дънери, но през пролетта те затъват в меката почва и скоро стават хлъзгави от дъжда. Многобройните локви поемат и просмукващата се от дворовете мръсотия.

Канализация няма и поне докато аз бях там, дворовете се използваха за тоалетна и бунище, и от тях се носеше воня и разложение.

И все пак Алдейгуборг процъфтяваше. В пристанището му сновяха цели флотилии малки кораби, натоварени със стоки от северните гористи местности — кожи, мед, восък, закупени евтино, по „мълчаливия“ начин, на който станах свидетел или, по-често, с изнудване. Банди въоръжени до зъби търговци пътуваха до отдалечените райони и изстискваха лептата си от тамошните племена често караха местните да им осигурят и носачи и гребци, и калните улици на Алдейгуборг бяха претъпкани с поляни, кривичи, берендеи, северяни, печенеги и чуди, и други племена, толкова далечни, че си нямаха име. Някои бяха търговци, но повечето бяха холопи — роби.