Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 153

— Не се доверявай на стаалу — ме предупреди. — Снощи посетих сайвото, за да питам сянката си какво ще се случи. Пътуването ми бе мрачно и неспокойно, и надуших смърт и измама. Но не видях откъде идва, само един глас ми каза, че ти вече знаеш за опасността.

Нямах представа за какво говори, но го уважавах твърде много, за да се усъмня в искреността му.

— Ще запомня думите ти. Мога да се погрижа за себе си. Твоята задача е по-тежка — да се грижиш за сийдата. Надявам се, че духовете винаги ще напътстват и пазят хората ти, които завинаги ще останат в паметта ми.

— Върви — каза прегърбеният дребен мъж. — Спътниците ти са добри мъже и ще те закарат жив и здрав до къщите на стаалу. След това ще трябва да се пазиш сам. Довиждане.

Четири дни не слязохме от ските, движехме се все на юг. Нощем четиримата се увивахме в кожи и спяхме до шейните. Ядяхме суха храна, а на втората вечер дива гъска, която един от ловците улучи с дървеното си копие. Започнах да усещам все по-растяща нервност у другарите си, страхуваха се от търговците. Последният ден пътувахме в пълно мълчание, сякаш отивахме на лов за опасен див звяр. Засякохме стаалу отдалеч. В дивата, смълчана гора ги чух подушихме дима от огъня им. Спътниците ми веднага се заковаха на място. Единият се освободи от тегличите и тихо се плъзна на разузнаване. Когато се върна, доложи, че двама стаалу са направили лагер на обичайното място. С тях имало още четирима мъже-елени. Аз бях озадачен, после проумях, че говори за робите-носачи.

Търговците вече бяха изнесли стоката си на една пуста поляна. Вързопите висяха като плодове от дърветата. През нощта малката ни групичка тайно ги приближи и призори спътниците ми проучиха съдържанието им — платове, сол, метални инструменти. Очевидно останаха доволни, тъй като набързо разтоварихме кожите и ги оставихме на мястото на „закупената“ стока. Сабме бяха готови да потеглят. Прегърнаха ме и изчезнаха също толкова тихо, колкото и бяха пристигнали, оставяйки ме сред кожите си.

Там и за своя изненада ме откриха търговците: с тежкото си мечешко наметало на нояде да седя на вързоп първокласни кожи насред пустата горска поляна, като изпратен с магия.

Глава шестнадесета

Говореха неправилен нордически.

— Кълна се в пениса на Фрей! Какво е това? — извика единият. Двамата мъже непохватно се плъзгаха по снега с яки пръти и една ска, по викингски. И двамата бяха увити в тежки палта, шапки и дебели широки панталони, напъхани в солидни ботуши.

— Хубаво наметало — каза вторият. — Ще изкараме добри пари за такава голяма меча кожа.

— Така си е — отговори първият. — Ти го приближи бавно, а аз ще опитам да го заобиколя в гръб. Казват, че хукнат ли скридфините, никой не може да ги настигне. Дръж се дружелюбно.

Приплъзнаха се по-близо. Единият си лепна изкуствена усмивка; от месестия му нос по рунтавите мустаци и брадата му се точеше сопол.

Изчаках ги да приближат на няколко крачки и ясно казах:

— Добра среща. Мечата кожа не е за продан.

Двамата изумено се заковаха на място.