Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 152

Както обикновено сабме бързо взеха решение. На следващата сутрин личеше, че ще раздигат лагера. Кожите от прътовете на шатрата бяха свалени, а тримата избрани ловци товареха две шейни с плътно навита вързопи кожи. Всичко се правеше с такава умопомрачителна скорост, че нямах време да измисля какво да кажа на Алба. Нямаше защо да се безпокоя. Тя остави майка си да сваля кожите от шатрата ни и ме отведе малко встрани от лагера. Пристъпи на завет зад един смърч, пое ръката ми и притисна в дланта ми нещо малко и твърдо — връщаше ми огнения рубин. Още бе топъл от допира до кожата ѝ.

— Трябва да го задържиш — протестирах. — Твой е, доказателство за любовта ми към теб.

— Не разбираш — каза ми тя. — За мен е много по-важно духът, който блещука в камъка, да продължи да те пази и напътства. Така ще знам, че си в безопасност. А и ти ми остави нещо не по-малко скъпоценно. То живее в мен.

Разбрах я.

— Откъде си толкова сигурна?

— Сега е сезонът, в който всички живи същества усещат малките си. И с нас, сабме, е така. Мадер Асе, която живее под огнището, ми изпрати дъщеря. Знаех, че ще го направи, от деня, в който заедно посетихме сайвото.

— Откъде си сигурна, че детето ще е момиче?

— Помниш ли мечката, която срещна на онова пътуване? Ти не ме виждаше, но аз бях там с теб под формата на моята птичка-сянка.

— Усетих крилете ти на бузата си.

— А мечката? Не я ли помниш?

— Разбира се, че я помня. Тя ми се усмихна.

— Ако беше изръмжала, детето щеше да е момче. Усмивката е обещание за момиче.

— Не искаш ли да остана и да ти помогна с детето?

— Всички в сийдата ще знаят, че тя е дете на ноаде-чужденец и внучка на велик нояде и ще ми помагат, защото ще очакват момичето също да стане велик нояде и да помага на сийдата. Ще бъда нещастна, ако останеш с нас само заради мен. Казах ти още в началото сабме, вярваме, че е далеч, далеч по-добре да пътуваш, вместо да стоиш на едно място. Така затваряш духа си, също както огънят е впримчен в магическия ти камък. Моля те да ме послушаш, продължи напред и знай, че си ме оставил щастлива.

Вдигна лице за последна целувка, а аз се възползвах от възможността пак да поставя в шепата ѝ огнения рубин.

— Дай го на дъщеря ни, когато порасне, за спомен от баща ѝ.

Алба се поколеба за миг, после отстъпи, обърна се и се върна при семейството си.

Раса ми махаше — мъжете с шейните бързаха да потеглят. Вече бяха сложили ските и наместваха тегличите на шейните на раменете си. Отидох да благодаря на Раса за всичко, което направи за мен. Странно, но той ми се стори притеснен.