Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 151

— Стареца следи снежните бури да не ни убият, да дойде пролетта и се стопи снега. Той вече броди по хълмовете пред нас и призовава тревата и дърветата да растат, а птиците да се върнат.

Съжалявах единствено, че Алба все така отказва да ме приближи.

— Ако дойде в леглото ти, преди да са минали три дни от лова — просвети ме баща ѝ, — няма да има деца. Толкова могъщ е нашият праотец. — Това като че ли обясни странното поведение на Алба. Тя пак се сгуши до рамото ми едва когато Раса надяна муцуната, която одрахме от Стареца, а на третата нощ от пира всеки ловец — в това число и аз — танцува покрай камъка, имитирайки Медените лапи.

Алба ми направи наметало от кожата.

— Ти носиш духа на Стареца, знак, който сам той ти даде — ми каза Раса. — Всеки сабме, дори да е от друго племе, ще го разпознае и ще се отнесе към теб с уважение.

Раса с нетърпение очакваше да продължим с обучението. Когато дните станаха по-дълги, започна да ме извежда в гората и да ми показва камъни със странна форма, дървета, разсечени от светкавица или преведени от вятъра в човешки форми, и скрити дълбоко гората древни дървени статуи. На тия места живеят духове, ми обясни. Веднъж ме отведе при дълъг, нисък камък, пазен от снега от надвисналата над него скала. По сивата му повърхност бяха изписани рисунки. Разпознах символите от магическите барабани на сийдата и други, които виждах за пръв път — китове, лодки и шейни. Имаше и такива, които бяха твърде стари и бледи.

— Кой ги е рисувал? — попитах Раса.

— Не знам. Винаги са били тук, откакто я има сийдата. Мисля, че са оставени да ни напомнят за миналото и да ни напътстват, когато се нуждаем от помощ.

— А къде са сега художниците?

— В сайвото, разбира се — отговори той. — И са щастливи. През зимните нощи, когато сноповете светлина се извиват в небето, духовете на мъртвите танцуват от радост.

Всеки ден ни посрещаха все нови признаци на пролетта. Стъпките в снега, преди ясно очертани, сега бяха с по-замити контури. Чувах малките поточета под ледената кора и топящите се по дърветата висулки. От снега се появиха ранни цветя, над главите ни прелитаха все по-многобройни ята птици; предизвестяваха пристигането си с викове, които после заглъхваха в далечината, към гнездата им. Раса се възползва от възможността да ме научи да разчитам значението на това, колко са на брой, посоката, от която се появяват и в която изчезват, дори начина, по който надават виковете си.

— Летящи птици или дим, няма значение. За тези, които могат да ги тълкуват, това са знаци. — После добави: — Макар и в твоя случай да нямам нужда от такива. — Забелязал бе как задържам поглед на юг много след като птиците са отлетели. — Скоро сийдата ще тръгне на север към пролетните ловни полета, а ти ще поемеш в обратната посока. — Щях да отрека, но кривата му усмивка ме възпря. — Знам го от първия ти ден сред нас, аз и всички в сийдата, в това число жена ми и Алба. Ти си пътник също като нас, но ние обикаляме по пътеките, оставени ни от предците ни, докато теб те мъчи по-дълбока жажда за пътешествия. Каза ми, че духът, на когото служиш, е преследвал познанието. Видях как той те изпрати сред нас, сега виждам, че иска от теб да продължиш. Мой дълг е да ти помогна. Не ни остава много време. Трябва да тръгнеш, преди снегът да се стопи и стане невъзможно да се движиш на ски. Скоро ще пристигнат за кожи мъжете стаалу. От страх от тях ние ще се изтеглим по-дълбоко в горите си. Но преди това да се случи, трима от най-добрите ни ловци ще отнесат събраните през зимата кожи на мястото за размяна. Ти трябва да тръгнеш с тях.