Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 150

Никога няма да забравя гледката, която ни посрещна в лагера. Жените бяха напалили буен огън на плоския камък и застанали така че светлината да играе по боядисаните им в червено лица. За миг реших, че се е ляла кръв, после засякох стъпките на танца, приветствените жестове и песента във възхвала на ловните ни умения. Бях изтощен. Исках само да си легна, по възможност с Алба. Но когато се отправих към шатрата ни, Раса ме хвана за рамо и ме отведе към задната ѝ част. Там ме накара да коленича на четири крака и се провра под кожата на шатрата. Вътре заварих Алба да стои, с боядисано лице към мен от другата страна на огнището. Гледаше ме през вдигнат пред окото ѝ пиринчен пръстен. Когато пропълзях, тя се отдръпна и изчезна. Твърде уморен да мисля и за това, се вмъкнах както си бях с дрехите в постелката ни и заспах непробудно.

Раса ме събуди още призори. Нито Алба, нито жена му бяха в палатката.

— Отиваме да донесем Стареца — каза. — Благодаря ти за това, което направи за сийдата. Сега е време да празнуваме.

— Защо му казваш Стареца? — попитах малко сприхаво. — Можеше да ме предупредиш, че отиваме на лов за мечки.

— Наричаме го мечка сега, след като даде за нас живота си — отговори той весело, — но ако го бяхме назовали така преди лова, той можеше да се обиди.

— Но моята сянка в сайвото е мечка. Сигурно не е правилно да убивам роднините му?

— Твоята сянка те спаси. Стареца, който уби, е бил убиван много пъти преди това. Той винаги се завръща, защото иска да се принесе в жертва на сийдата, да ни вдъхне сили. Той е нашият праотец. Затова върнахме златния пръстен под рамото му — там прапрапрадедите ни са открили златната арпа и разбрали, че стоят пред бащата на сийдата.

Върнахме се при мъртвата мечка и с една шейна пренесохме тялото ѝ до лагера. Под зоркия поглед на Раса ловците одраха огромната кожа — животното беше мъжкар в разцвета на силите си, после с извитите си ножове внимателно отделиха месото. Нито една кост не бе счупена, нито дори одраскана от остриетата и всяка част от скелета бе внимателно заделена встрани.

— По-късно — каза Раса — ще погребем целия скелет, до последната кост, за да може при следващото си завръщане Стареца да е също толкова силен и здрав, като тази година.

— Като козите на Тор — казах.

Раса ме изгледа въпросително.

— Тор е богът на моите хора — обясних аз. — Всяка вечер устройва пир с двете кози, които теглят колесницата му през небето — гръмотевиците са шумът от колелата и. Тор заделя костите и кожата и на сутринта двете кози отново са цели. За нещастие негов гост счупил една задна кост, за да стигне до мозъка и оттогава едната накуцва.

Цялата сийда се суетеше покрай мен на пиршеството, продължило три дни, докато не изядохме и последното късче от убитото от мен животно. „Опашка от боазо, меча лапа“, гощаваше ме Раса. Обясни, че ако заделим дори и малко от месото на мъртвото животно, ще обидим саможертвата му.