Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 126

— Ще си тръгна, когато пожелая — изкрещя му Онгул. — Искам да ти кажа какво мисля за теб. Ти си един страхливец и крадец на чужда земя. Луд си за връзване и убиец, и колкото по-скоро ти видят сметката, толкова по-добре ще е за порядъчните хора.

— Разкарай се! — повтори, крещейки с всичка сила Гретир. — Върви си у дома, нещастен едноок селяк. Ти си този, който носи смърт. Онова момче никога нямаше да се изкатери дотук, ако ти не го бе окуражил. Сега е мъртво, а планът ти се провали с гръм и трясък, и ти излезе пълен глупак.

Размяната на обиди продължи. Усетих пронизваща болка в главата. На Гретир като че ли му нямаше нищо. Може и да го разсейваше гневът му към Онгул, но аз цял се тресях. Денят, започнал толкова обешаващо, сега се изпълваше със заплаха. Небето се покриваше с облаци. Зави ми се свят и седнах на земята, за да прогоня гаденето. Словесният дуел на двамата мъже ехтеше в скалите, но чух и нещо друго: усилващо се пърхане на криле и все по-силни и пискливи птичи призиви. Обърнах се на север. В небето излитаха много, много птици. Засилваха се от скалата, стрелкаха се към морето и после с няколко резки маха на крилете набираха височина. Започнаха да се събират на ята. Напомняха ми за разбунен кошер пчели. Повечето птици се издигнаха спираловидно нагоре. Прииждаха все нови и нови птици и скоро ятото стана толкова огромно, че трябваше да се раздели на редици. Имаше хиляди птици, твърде много да ги преброя или дори да предположа колко. Редица по редица, вид по вид, огромната маса летящи създания кръжеше все по-високо като буреносен облак, докато отделни малки групи не започнаха да се отделят и политат към открито море. В началото ми се струваше, че се движат хаотично. После си дадох сметка, че всички те избягват една посока: никоя не се върна на Дранг. Птиците напускаха острова.

С мъка се изправих и несигурно приближих Гретир. Главата и мускулите ме боляха. Чувствах се ужасно.

— Птиците — унило казах аз. — Заминават си.

— Естествено — отговори той сприхаво през рамо, — всяка година го правят горе-долу по това време. Сега е краят на размножителния им период. Ще се върнат през пролетта.

Разтършува в тревата, измъкна заоблен камък, голям горе-долу колкото самун хляб, вдигна го с две ръце над главата си и го метна по Онгул в лодката далеч долу. Онгул си въобразяваше, че е в безопасност извън обсег, но си бе направил сметката без Гретир Силния, който от детството си насам изумяваше всички дори и само с това колко надалеч може да хвърли камък. Дори не мислех, че е възможно да се опише такава голяма дъга. Гретир се бе прицелил добре — камъкът се спусна надолу, право към лодката. Пропусна Онгул само със сантиметри и глухо се приземи върху куп черни парцали на кърмата. Вързопът потрепери и се сви, и над писъка на пълчищата заминаващи птици съвсем ясно чух гнусен вик от болка. В този момент си спомних къде бях изпитал същия хлад, същото усещане за зло, къде чух същия зъл вик — когато с Транд се бихме с датчаните и ми се яви вещицата Торгерд Холгабрух.