Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 125

В приятния ни живот грубо нахлу хладен ужас. Денят бе ясен и свеж, водите на Скагафиорд бяха в наситеното синьо, което човек може да гледа вечно. С Гретир бяхме на мястото, покрай което прелитаха на връщане към гнездата си милионите малки бяло-черни птици, всяка с наниз дребни рибки в пъстрата си като дъга човка. Докато се спускаха по въздушните течения, ние ставахме от засадата си и с мрежи ги сваляхме от небето и чупехме вратовете им. Опушено на огъня, тъмнокафявото им месо ставаше невероятно вкусно, нещо между агнешки дроб и превъзходен дивеч.

Бяхме хванали може би десетина птици, когато чухме Илуги да се провиква, че по фиорда се задава някой. Събрахме се на ръба на пропастта и видяхме към нас да идва малка лодка само с един гребец. Скоро различихме Торбьорн Онгул.

— Интересно какво ли ще иска този път — каза Гретир.

— Не може да идва да преговаря — коментира Илуги. — Вече трябва да е разбрал, че не може да ни изгони, без значение с какво, заплахи или подкуп.

Когато лодката се приближи, изведнъж ми се пригади и по тялото ми изби студена пот. Първо реших, че е заради недоверието ми към Торнбьорн Онгул, но когато малката лодка се приближи разбрах, че има и нещо друго, нещо могъщо и зловещо. Изби ме студена пот и усетих как настръхвам. Изглеждаше нелепо. Пред мен бе само красивото лятно море и малка лодка, управлявана от наежен селянин, който не можеше да се изкатери по скалите. Нямаше нищо страшно.

Погледнах към Гретир. Беше блед и леко трепереше. Откакто заедно видяхме огъня от гробницата на Кар, не бяхме получавали едновременно видение. Но този път то бе замазано и неясно.

— Какво виждаш? — попитах Гретир. Нямаше нужда да обяснявам въпроса си.

— Не знам — отговори пресипнало той. — Но нещо не е наред.

Глупакът Глаум наруши концентрацията ни. Изведнъж започна да рипа по ръба, така че Онгул да го види от лодката. Крещеше неприлични думи и предизвикателства, и стигна дотам, че се обърна, свали гащите до глезените и вирна към Онгул голия си задник.

— Престани! — рязко му заповяда Гретир. Приближи Глаум и го перна толкова силно, че скитникът падна назад. Някак се изправи на крака, обу панталоните и се провлачи встрани, кисело мърморейки.

Гретир се обърна пак към Онгул, който беше спрял да гребе и стоеше на безопасно разстояние от брега.

— Разкарай се! — провикна се Гретир. — Не искам да те слушам.