Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 127

Едва се държах на крака.

— Пипнал си треска — каза Гретир и ме прегърна, за да не падна. — Хайде, Илуги, помогни ми да вкараме Торгилс вътре. — Двамата ме внесоха в землянката и ме настаниха удобно на метнатите на пода овчи кожи.

Имах сили, колкото да попитам:

— Кой беше в лодката с Онгул? Защо не се показаха?

Гретир се намръщи.

— Не знам, но който и да е сега си има хубава синина или направо счупена кост, и няма скоро да забрави този ден.

Може би птиците започнаха миграцията си, защото знаеха, че времето ще се развали или — това е моето обяснение — от гнездата им ги прогони злото. Във всеки случай това бе последният летен ден. До вечерта заваля и температурите започнаха да спадат. Не видяхме слънце две седмици, а дотогава първата подранила буря помете острова. По площадките останаха само шепа птици и макар и едва да бе минало есенното равноденствие, на остров Дранг преждевременно се върна зимата.

Аз бях все така болен и изнемощял от треската. От леглото си виждах, че Гретир е по-смълчан от обикновено. Лицето му бе унило, може би при мисълта за поредната зима, която ще прекара в сурова, потискаща изолация. Започна да излиза от землянката призори и често не се връщаше до здрач. Илуги ми каза, че брат му прекарва много време сам, седи взрян в сушата, мълчи и отказва да разговаря. Или пък слиза по стълбите и когато приливът позволява, обикаля острова; гневно гази през плитчините, винаги сам.

Точно от една от тези „разходки“ се върна с изражение, което не бях виждал преди: ужас.

— Какво те тревожи? — попитах.

— Долу на брега пак се яви онова чувство, от деня, в който дойде Онгул и аз хвърли камъка. В началото беше слабо, но се усили, когато обиколих острова. Странно, но имах и късмет. Попаднах на хубаво парче дърво. Течението трябва да го бе донесло от източната страна на фиорда. Беше хубаво и дебело, цяло стъбло, с корените. Навеждах се да го извлека по-нагоре по брега, когато ми стана лошо — първо реших, че ме е пипнала твоята треска. Но тогава ми хрумна, че чувството може да има нещо общо с това точно място на брега — гледа право към фермата на онзи злодей Онгул — или с дървото. Не знам. Във всеки случай приех замайването за предупреждение и вместо да взема дънера, го изтиках обратно в морето. Не искам дори да го виждам повече.

На следващия ден Глаум се появи на прага на землянката със самодоволна усмивка.

— Голяма работа свърших — каза. — По ме бива от вас, нищо че ме имате за безполезен.

— Какво е този път, Глаум? — сприхаво попита Гретир.

На всички ни започваха да омръзват безкрайните вулгарности на Глаум — любимото му забавление бе да пуска нарочно пръдни, което не помагаше за задуха в землянката. Хъркаше толкова силно, че освен в най-студените нощи го карахме да спи навън. Беше си направил зловонна бърлога в падинката до стълбите, където на времето се спънах в него. Там се преструваше, че пази, макар и предвид лошото време да бе малко вероятно да ни нападнат.

— Донесох ви едно хубаво дърво — каза. — И хич не беше лесно. Намерих го на брега при стълбите и го вдигнах с въжетата. Има достатъчно за три или четири нощи.