Читать «Брат по съдба» онлайн - страница 124

Докато Гретир говореше, аз си спомних нещо — деня, в който напускахме Норвегия и брат му, Торстайн Галеона, се сбогува с нас. Обещал бе да отмъсти за смъртта на Гретир, ако той бъде подло убит. Сега, седнал на върха на пропастта в Дранг, Гретир ме отведе една стъпка по-далеч. Молеше ме да продължа живота си заради него, в името на кръвната ни братска връзка. А зад молбата му се криеше нещо, което и двамата знаехме: нито Гретир, нито аз очаквахме, че той ще оцелее двадесет години, до края на наложената му присъда.

Този разговор ми оказа странно въздействие. Промени начина по който гледах на живота на Дранг. Преди бях обезверен, страхувах се как ще се развият очевидно безкрайните трудности на Гретир. Сега разбрах, че е по-добре да се наслаждавам на времето, което ни остава да сме заедно. Да прогоня песимизма ми помогна и промяната на сезоните. Настъпването на краткото исландско лято изтри спомена за влажната, меланхолична зима. Гледах как малкият остров се променя от гола пустош в място, пълно с живот и движение. Преобразиха го птиците. Пристигнаха с хиляди, може би от онези далечни земи, за които мечтаеше Гретир, ято след ято, докато накрая небето се изпълни с крилата им, а безспирното им грачене и писукане се сля с шума на морето и вятъра. Настаниха се да родят малките си по площадките, пукнатините и малките издатини в скалите, докато накрая имах чувството, че не е останала и една педя място, незаето от някоя птица, която усилено строи ново или оправя старото си гнездо. Не бях виждал толкова много птици на едно място дори в Гренландия. Торът им се стичаше в пропастта като поточетата восък, някоя птица вечно се суетеше и стрелкаше покрай нас. Ние естествено крадяхме яйцата им или по-скоро взимахме една незначителна част от тях. Тук Гретир бе в стихията си. С огромната си сила спускаше Илуги на въже от ръба на пропастта; по-малкият брат обираше яйцата, а гневните чайки пърхаха с криле край главата му и плюеха зелена слуз в лицето на крадеца. Може най-великият момент в отношенията ми с Гретир бе, когато той обърна и ме попита дали искам да се спусна в пропастта. Съгласих и докато висях сред нищото, високо над морето, а от смърт като на Хаеринг ме делеше само силата на кръвния ми брат, изпитах удовлетворението на пълното доверие в някого.

Така течаха летните седмици, с внезапни дъждове, накъсани от ярка светлина. Тогава стояхме на ръба на скалата и гледахме как моржовете идват да се нахранят във водите край острова; или проследявахме спускащата се над сушата вечер тънка бяла мъгла. От време на време отивах сам в една малка ниша на самия ръб на пропастта и лягах в тревата, нарочно втренчен в празното пространство. Представях си, че под мен няма твърда земя. Надявах се да постигна това, което учителите ми по сейдур ми бяха описали: да накарам духа си да полети. Като малка птичка, на която тепърва растат криле, исках да изпратя духа си през морето и планините, по-далеч от физическото ми тяло. За части от мига успявах. Земята се отдръпваше под мен, усещах как лицето ми брули силен вятър и виждах земята долу. Обаче така и не стигах далеч, нито се отделях за дълго от тялото си. Мярвах за кратко гъста гора, бяла земя и изпитвах пронизващ студ. После като птиче, което несигурно допърхва обратно на клонката, духът ми се връщаше в тялото и полъхът в лицето се оказваше просто усилващият се вятър.